Изповедите на един буржоа

Пазех пушалнята на „Риц“ за себе си, като някаква тайна. Унгарците ходеха най-вече в артистичните кафенета на „Монпарнас“. Мен ме интересуваше повече дискретното убежище на висшето парижко общество; наблюдавах лица, маниери, поведение, жестове… „Работех“ като предрешен фоторепортер. Бях се озовал в нов свят, където засега не смеех да отворя уста. Предпазливо опитвахме пикантното меню на този особен свят. Всяка вечер сядахме пред някое от кафенетата на големия булевард. Великото зрелище, парижката улица, удовлетворяваше всичките ми претенции за забавления. Не помня вечер да съм скучал в Париж. Можех да седя до зори на терасата на кафенето, в „Птит Наполитен“ или „Мадрид“, или в разгулния вертеп, срещу сградата на „Матен“, където след полунощ ходеха безделници картоиграчи, жокеи, уличници и техните любимци, и да гледам улицата… Имаше нещо приказно, нещо омайващо и прочувствено в този начален период в Париж. Градът ме грабна, полека започнах да разбирам неговото арго, научих дребните му тайни, движех се свойски из пасажите — привличаше ме към себе си, струваше ми се познат, не ме пускаше. Познавах и обичах миризмата му, сладникавата миризма на махорка и автомобилна грес, сетивата ми вече възприемаха ритъма му, онова нервно и пестеливо туптене, което ден и нощ пронизва града. В кафенето вече не свалях от главата си шапката, към полунощ „се отбивах“ при Прюние, в пивницата, и не дотам убедено, но с много компетентна физиономия и с опитни движения изгълтвах дузина стриди. „Опарижвах“ се по всички признаци. Вече бях дори невъзпитан, много по-невъзпитан, отколкото преди това у дома и в Берлин. Бях започнал да усвоявам европейските привички.