Изповедите на един буржоа

В този час Лола бе по-близо до смъртта, отколкото до живота. След половин час стаята се напълни с унгарци. Никога не разбрах как се случва това — в чужбина, при опасност, хората се осведомяват за неприятностите на сънародниците си чрез някакъв мистериозен телеграф. За китайците в големите европейски градове разправят, че по загадъчен начин, моментално се събират, ако някому се случи беда. Един изтича за пари, друг — за лекар. Не след дълго дойде стар лекар руснак, засуети се объркано и тъжно, беше пълен със съчувствие и преданост, само дето не можеше да помогне. Голяма част от руските лекари емигранти практикуваха тайно в Париж, тъй като французите принуждаваха дори и възрастните, прочути петербургски и московски интернисти, дори „професорите“ да легализират дипломите си в Сорбоната. Привечер руският лекар изскочи стремглаво и се върна с френски хирург, един от нашумелите парижки хирурзи, когото бе измъкнал от новогодишна забава в студентския квартал. Хирургът бе с фрак, на бутониерата му святкаше орден на честта, пристигна със собствен автомобил, беше французин, любезен и светски човек. Незабавно се разпореди, ангажира стая в един санаториум в Монмартър, поръча линейка пред хотела и около полунощ откараха Лола. Не спомена за пари; руският лекар бе трогателно сантиментален и „човечен“, французинът — хладно любезен, деятелен, по светски услужлив.

Колко е евтино да съдим за характерните черти на нациите по характера на отделни индивиди! Двамата лекари, които срещнах през този паметен парижки ден, бяха французи — и колко лесно бих могъл да изрека сега на висок глас, че „френският лекар“ е такъв или онакъв. В действителност всеки човек е различен — общото навярно е школата, позицията, известно „великодушие“ в практиката, непосредственост, които етиката на нашите лекари би окачествила като нехайство, непредпазливост… В санаториума например, където през мразовитата нощ приеха Лола, не намерихме лед. Препусках в полунощ из веселящите се в чест на Новата година кафенета на Монмартър, обикалях с такси локали и кабарета и умолявах да ми продадат скъпо и прескъпо лед за цял хладилник… Но тази вечер локалите на Монмартър имаха нужда от леда и оберкелнерите само вдигаха рамене… О, това френско вдигане на рамене! Дълго време мина, докато го забравих и им простих, когато опознах и други, по-мили жестове на французите. Накрая, на солена цена и милостиво, оберкелнерът на „Ра Мор“ ми продаде кофа лед, в санаториума събудиха една сестра, криво-ляво подредиха операционната, и на сутринта френският лекар оперира Лола. Не попита кои сме, откъде идваме, постави се на наше разположение с благородното съчувствие на интелектуалец, набави всичко, от което болната можеше да има нужда, гарантира за нас в санаториума и всичко това без въпроси и молби, с такт, почти свенливо, в духа на онова сложно джентълменство, което знае, че да дадеш, „да бъдеш добър“ винаги крие един вид перчене и е сред най-опасните човешки жестове… В санаториума общо-взето се държаха добре с нас; нощната болногледачка, която бяхме ангажирали за първата нощ, се възползва от изтощението на Лола и през нощта открадна всичко преносимо от стаята; разбира се, не посмяхме да й кажем и през следващата нощ поставих нови примамки в чекмеджетата, нека краде на спокойствие, само да не закача uytfrdsyu ??? Лола. „Санаториумът“ бе двуетажна вила на върха на Монмартър, която някога трябва да е била бордей или евтин хотел за срещи; разпределението на стаите, забравените по вратите емайлови табелки — „Жинет“, „Нина“ и „Жюлиет“ — и всепоглъщащата миризма на евтин парфюм, която се беше пропила в коридорите, недвусмислено доказваха, че сградата отдавна обслужва общественото здраве. Лекарите и медицинските сестри, стига да бяха в санаториума, ни обслужваха на драго сърце; но вечер, след седем, всеки тръгваше по свои дела и се случваше оперираните през деня тежкоболни да останат през нощта без лекари и сестри; и ако много охкаха, жената на домоуправителя им вареше чай. В първите дни този вътрешен ред донякъде ме изненада. У дома и в Германия в санаториумите обикновено имаше лед и не оставяха току-що оперирани пациенти без надзор през нощта. Един от лекарите, с когото разговарях за тази своеобразна дисциплина, учудено ме изслуша и с припряно великодушие каза, че не разбира опасенията ми, това са „немски работи“. Иначе се държаха любезно и помагаха, стига да имаха време и ако се сетеха.