Изповедите на един буржоа

3

Пътувахме безмълвно, във враждебно, нервно настроение. Пекохме се няколко дена на френската Ривиера, в Ница скучаеха англичани, бяхме позорно безпарични сред тях, а от няколкото крайцера, които ни се намираха, в Монте Карло, естествено, пропиляхме оня малък излишък, който изобщо можеше да ни се намира; пресякохме италианската граница кажи-речи без пукнат грош. По онова време Лола бе равнодушна към природните хубости, тя всъщност се завръщаше от някаква голяма екскурзия и се приближаваше към дома; аз се страхувах и бях неспокоен. Планувахме да спрем за няколко дни във Флоренция, след това да се приберем в родната страна — „в родната страна“, колко широко, разтеглено и неопределено понятие бе то тогава за нас! — значи във Виена, Пеща или Каша… Плахо предполагахме, че семействата ни ще ми намерят някаква „служба“ във Виена или Пеща; вярно, че и те не знаеха какво да правят с мен и тайничко се чудеха, че бракът ни „все още трае“. И ние се чудехме. С този „брак“ от няколко седмици се бе случило нещо. Лола гледаше света като през лорньон, като човек, завърнал се от смъртта и още неуверен, неустроен за по-дълго пребиваване в живота, проучваше ме изчаквателно и мен, и чуждите страни, през които минавахме, приемаше пейзажи и преживявания без съпротива — и ако по онова време й предложех да заминем за Япония и да започнем там „нов живот“, вероятно щеше да дойде с мен. Но парижкото ни пребиваване и раненото, прекършено кретане към дома бяха предостатъчно екзотични… Надушвах опасности отвсякъде, бях неспокоен и мнително тревожен. Приемах болестта на Лола като лична обида, предателство. Искаше да умре, от което схванах само, че сме попаднали в забранена зона, нещо около нас не е наред. Естествено, съжалявах я ужасно, но в същото време не разбирах защо е всичко това, кому е нужно подобно „преживяване“, какво общо имам аз? В Генуа получих първия „пристъп“. Просто отказах да се подчинявам, заявих, че не съм солидарен със съвместния ни живот, с други думи „да става, каквото ще“. Още не знаех, че точно това „да става, каквото ще“ няма да настъпи никога. Бяхме запланували да преспим във Флоренция, след което да отпътуваме за Виена и там да решим по-нататъшната си съдба. И двамата бяхме смъртно уморени; беше ни дошло в повече: „бракът“, пребиваването в Париж и малкият, романтичен, сериозен до смърт излет в монмартърския санаториум; въодушевлението ни се бе изпарило, уплашено се гледахме. Никога не съм бил чак толкова подходящ някой да гради живота си върху мен, още по-малко бях в онзи момент; всяка моя дума и действие криеха стаен бунт, постоянно кроях планове за бягство, опитвах се да се отскубна от своя попътен и все пак тъй екзотичен „доживотен“ Кайен167… Така пристигнахме във Флоренция.