Изповедите на един буржоа

Все пак останахме. Минаха три седмици, минаха три месеца, а ние още живеехме там, на улица „Вожирар“, в стаите с миризма на канал, без скрин и без баня. Пари ни се намираха все по-рядко. Полека-лека разпродадохме всичко. Лола събираше дребните си накити, един пръстен, стар театрален бинокъл, ветрило от слонова кост и поемаше към вехтошарите на булевард „Распай“. От къщи понякога ни пращаха някой и друг франк, журналът в Каша плащаше по нещо за статиите. Немците бяха затънали до шия в порой от банкноти, не можеха да пратят нито грош. Продавахме дрехите си, за да вечеряме. Не смятахме, че това е „романтично“ или забавно. Да си беден в Париж е жестоко развлечение. Нашето безпаричие беше осезаемо, напълно лишено от романтика.

Във Виена, по-близо до дома, щеше да ни е по-лесно. Все пак останахме. Винаги съм бил склонен на такива „безцелни“, външно и видимо с нищо немотивирани пребивавания в чужди градове — но бях изненадан, че Лола също не говореше за отпътуване. Не казваше дори, че би било добре да се „започне“ нещо. В Париж не можеше да се „започне“ нищо. Търпеше безцелното блуждаене, преходността, безсмисленото шляене по улиците, чиято действителна същност не познавахме; сред хора, чийто истински живот не познавахме. Един чуждестранен турист трябва да вижда толкова, колкото видяхме и ние повърхностно през тези месеци в Париж. Във въодушевлението, с което ден след ден оправдавахме града един пред друг, имаше нещо централноевропейско, някакъв дълг, литературен и снобски. В действителност се чувствахме зле. По-късно където и да било в Европа още начаса, в първия миг, съм се чувствал и по-свойски, и по-уютно, отколкото през тези първи месеци в Париж. Някак не можех да се впусна в града. Липсваше ми мерило за това, което се разкриваше пред мен. Бях обгърнат от равнодушие, каквото никога преди не бях си представял, дори не подозирах, че сред хората може да струи подобна гъста, непреодолима маса от равнодушие. Дотогава си мислех, че съществува някаква фамилна солидарност между хората: обичат се, мразят се, понякога се убиват, но все пак имат нещо общо помежду си. В Париж още през първите седмици разбрах, че дори да пукна пред очите им, французите и пет пари няма да дадат, няма да ми протегнат дори чаша вода. Тази поука ме ободри. Отвъд злобничкото им равнодушие усетих сила, латинска безпощадност и правда. Едва ли не ги почитах заради тази равнодушна позиция. Естествено, не биваше да оставаме тук нито ден повече, ако не е „безусловно необходимо“. Всеки ден договаряхме този неопределен срок. Вече чувствах, че не съм тук „безпричинно“, имам си задача, която ме очаква. И Лола чувстваше същото. Но не говорехме за това. Понятие нямахме каква ли задача може да имаме ние в Париж. Човек предусеща съдбата си, стене и се притаява. Винаги бяхме готови за път, но не си стягахме багажа, живеехме в очакване и оставахме.