Тъмната кула

Прислужникът на Прентис, момък на име Таса — хум, ако това има значение — носеше сладки и кенове с ноз-а-ла (аз много я харесвам, защото вкусът й ми напомня грудкова бира50), а Пимли ми предлагаше всичко, каквото исках… стига само да им кажа откъде бях получил информация за работата ни и как бях успял да избягам от „Алгул Сиенто“. Аз повтарях версията си, докато те хрупаха сладки и пиеха нози, след което целият цикъл се повтаряше отначало. По някое време обаче отстъпваха и ми даваха и на мен — в тях просто нямаше достатъчно нацистки черти, за да ме накарат да разкрия тайните си. Опитаха се да ме хакнат, естествено, но… нали сте чували онази приказка за краставиците и краставичаря?

Еди и Сузана кимнаха утвърдително. Джейк също я знаеше — от разговорите на баща си, засягащи програмната схема в телевизията.

— Бас държа, че сте я чували — казва Тед. — Е, мога да кажа, че е също толкова трудно да хакнеш човек, който безброй пъти е хаквал останалите. Но по-добре да се върна към темата, преди гласът ми да е изчезнал напълно.

Един ден — около три седмици, след като отрепките ме замъкнаха обратно в „Синия рай“ — видях Трампас на главнаша улица в Плезънтвил. По това време вече се бях сближил с Динки и с негова помощ бяхме започнали да опознаваме по-добре Шийми. Съвсем бях забравил за стария си познайник, но както се оказа, той изобщо не бе забравил за мен. Дори напротив — почти бях обсебил ума му.

„Знам отговорите на въпросите, които ти задават“ — рече той, след като се приближи към мен. — „Това, което не знам, е защо не си ме издал досега.“

Отвърнах му, че подобна идея изобщо не ми е хрумвала, защото не обичам клюкарстването. Освен това все още не бяха завирали електрифициран остен в ректума ми, нито пък бяха изтръгват ноктите ми… макар че вероятно прибягваха до подобни техники, ако провинилият се беше някой друг. Най-лошото, което ми бяха сторили, бе да ме накарат да ги гледам как се гощават със сладки и нози в продължение на час и половина, преди да ми разрешат да си взема и аз.

„Бая ти се бях разсърдил отначало — каза Трампас, — но после осъзнах, че сигурно и аз бих направил същото, ако бях на твое място. През първата седмица след завръщането ти почти не мигнах — лежах си в стаята си в «Дамли», очаквайки всяка минута да нахълтат и да ме отведат. Знаш какво щяха да направят, ако знаеха, че съм аз, нали?“

Поклатих глава. Той ми рече, че щял да бъде бичуван по гърба от Гаски, втория помощник на Финли, след което щели да го изпратят в пустошта, където имало два варианта — или да умре в Дискордия, или да подири служба в двора на Пурпурния крал. Последното обаче никак не било лесно. На югоизток от Федик скиталецът можел да се натъкне на Изяждащата болест (най-вероятно рак, но развиващ се изключително бързо и болезнено) или на онова, което наричат просто Лудостта. Отрочетата на Родърик обикновено страдат и от двете нещастия (освен редицата други). По-незначителните кожни заболявания в Тъндърклап екземите, циреите и обривите — са само началото на проблемите, които могат да те връхлетят в Крайния свят. Прокудят ли те обаче от „Алгул Сиенто“, единствената ти надежда си остава да намериш служба в двора на Пурпурния крал. За кан-той като Трампас било немислимо да потърси убежище в Калите. Да, вярно, че били съвсем близо, че въздухът там бил по-чист и че слънчевите лъчи били истински, ала познай от три пъти какво ще се случи с който и да е тахийн или отрепка, които цъфнат там.