Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Хипоталамусът контролира всичко.
Най-сетне горе, в кортексите, се заражда мисълта.
Обичам я, мисли той.
Обича ме, мисли тя.
Двамата мислят, после вече не мислят.
Пълно затъмнение.
Струва му се, че ще умре. Сърцето спира… Като насън му се явяват двете енергии — на олимпийските богове Ерос и Танатос, обвити в мъгла гиганти, вкопчени един в друг. Втора секунда сърцето е неподвижно. Той затваря очи. Червена завеса. Кафява завеса. Черна завеса. Бяла завеса.
Слетите им тела се превръщат в електрическа батерия, излъчваща осемхерцово „човешко електричество“. Честотата на сърдечния ритъм е също осем херца. Двете полукълба са в пълен синхрон — мозъчната вълна е изравнена със сърдечната, а тя на свой ред — със сексуалната.
Активираната пинеална жлеза отделя ендорфин, кортизон, мелатонин и естествен диметилтриптамин.
Микроскопичната точица, наречена от Финшер и Мартен „Върховна тайна“, на свой ред е стимулирана. В този миг усещането е десетократно по-силно.
Така откриват съществуването на трите вида любов, описани от древните гърци:
— Ерос: плътската любов, сексът;
— Агапи: любовта на чувствата, на сърцето;
— Филия: любовта на ума, на мозъка.
Когато трите се слеят, се получава нитроглицеринов взрив, който се разпространява на вълни с честота осем херца.
Любовта с главно „Л“, за която се разказва в легендите и която се опитват да пресъздадат творците. Сексът, сърцето, мозъкът — в неразривна хармония.
Чакра 2, чакра 4, чакра 6.
Осемхерцовата вълна, създадена от тези три предавателя, тръгва от мозъка, преминава през материята и се разпространява наоколо. Вълна от любов. Те не са просто сливаща се двойка, те са малък енергиен предавател на космическа енергия с честота осем херца.
В мозъка им съзнанието е леко променено.
Вече не съществувам.
За миг пред Изидор се разкриват някои тайни на света.
Кой съм аз, за да заслужа това, което ми се случва?
За миг пред Люкрес се разкриват други тайни на света.
Да не бълнувам?
Долавя, че вселената е прорязана от дълги фини нишки, както и че мозъкът е изграден около едно влакнесто ядро.
Арфа.
Навсякъде линии, които водят от една точка до друга и се преплитат в здрава тъкан.
Космически нишки. Във вселената съществуват нишки, които трептят като струни на арфи. Струните трептят с честота осем херца и от тях се сипят звезди, напомнящи прашинки.
Нишки, влакна, възли. Вселената е тъкан. Платно. Картина. Образите се размиват и се променят. Вселената е мислена рисунка.
Звучи нотата „си“…
Някой сънува нашия свят, а ние си въобразяваме, че той наистина съществува. Времето е част от този сън. То също е илюзия, но ако се осмелим да помислим, че не е непрекъснато, то тогава ще престанем да възприемаме хората и събитията с тяхното начало, среда и край. Аз ще се видя едновременно като зародиш, млада жена и дребна старица. Или в по-широки граници — като сперматозоид в семенната торбичка на баща ми и труп, погребан в гробищата с надпис върху плочата: „Люкрес Немрод“. Или в още по-широки граници — като желание в главата на майка ми и спомен в главата на тези, които са ме обичали.
Люкрес се чувства прекрасно.
Аз съм много повече от едно „аз“.
Двамата продължават да се издигат. Без никакъв страх. Достигнали едно ниво, сърцата им престават да бият.
Какво става? — се пита той.
Какво става? — се пита тя.
Усещането трае няколко секунди, които обаче им се струват години.
После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.
Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.
Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.
Споглеждат се и избухват в смях.
Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.