Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Журналистът се отдалечава от колежката си, за да предизвика ръката да се движи отляво надясно.
„Беше нещастен случай — повтаря Жан-Луи Мартен. — Оргазмът, плюс стимулирането на Върховната тайна, плюс умората от последната шахматна партия. Мозъкът е нещо много чувствително… Смъртта е настъпила вследствие на прекомерното му стимулиране.“
Изидор продължава да се движи наляво.
— Човешкият интелект се отличава със способността си да долавя само нюансите. Прекалената светлина води до ослепяване. Прекаленият шум до оглушаване. Прекаленото удоволствие се превръща в болка. И може дори да убие — подчертава Люкрес, отстъпвайки надясно.
Изидор допълва:
— Затова достъпът до Върховната тайна е открит твърде рано. Той ни води право към абсолютното усещане. А ние не сме подготвени за него. Трябва постепенно да се върви напред. Дайте на магарето моркова, към който не е спирало да се стреми, и то ще се запъне и няма да иска да продължи.
Екранът помръква.
„Нямах намерение, но сега вече реших — длъжен съм да ви убия. Аз спечелих, вие загубихте. Защо ли? Защото съм по-мотивиран. Вие сте умни и защитавате старите ценности. Аз съм обзет от неистовото желание да постигна това, което съм убеден, че е нещо ново и значимо за всички. От този миг нататък вашият живот е без значение“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.
Револверът се вдига, за да се насочи към челото на Изидор, което все още носи белезите от подготовката за трепанация.
„Няма да се справя“ — се изписва на екрана.
„Трябва, Одисей, сега вече не можем да отстъпим“ — се чете отдолу.
„Не, Атина. Това поведение не е достойно за човек на бъдещето.“
Личността му се раздвоява между човешката и електронната си половина, мисли Изидор.
„В Стария завет пише: «Не убивай!»“ — изписва Жан-Луи Мартен.
„Целта оправдава средствата — Макиавели.“
„Атина, в теб продължава да тлее малко от злобата на Дийп Блу IV.“
„Одисей, ти си запазил мъничко от дребната душица на бившия банков чиновник.“
Люкрес се възползва от смута в двете части на ума на Мартен-Дийп Блу IV и удря механичната ръка. Оръжието пада. Но ръката на Дийп Блу IV шиба въздуха със свити пръсти. Стоманената ръка е страховито оръжие. Люкрес избягва ударите и се мъчи да стигне до лакътната става. Не успява. С разранено чело, тя си дава сметка, че няма да е лесно да надвие машината, движена от нечия непозната воля.
На Изидор му хрумва да дръпне щепсела от контакта. Ръката се отпуска. Изидор държи щепсела с палеца и показалеца си, като че ли държи змия, а двете клеми са отровните й зъби.
Възхитена и същевременно засегната, Люкрес не се предава.
— Ако оставим болния тук, той ще продължи да експериментира — заявява тя, насочвайки към него пистолета така, сякаш се готви да му пусне един куршум. — Един ден някой ще намери резултатите от експериментите и ще ги приложи. Тогава нищо няма да може да спре развитието на нещата. Разпространението на абсолютната дрога ще унищожи човечеството.
Затворът на револвера прещраква и тя насочва дулото му към червеното око на Мартен.
Изидор моли за минута размисъл и предлага:
— Може би имам по-добра идея.
В небето бръмчи хеликоптер. Жером Бержерак пристига с една полицейска рота. Бързо оглежда помещението.
— Идвам навреме, нали така?
145.
Люкрес пише статията си в хотелския апартамент. Клавиатурата чатка.
— Трябва ми нещо смешно — заявява тя. — Някой виц.
— Мога да ви разкажа историята за равина Нахман от Браслав — предлага Изидор.
— Я да видим.
— Първият министър идва при царя и му казва: „Ваше величество, нося лоша вест. Моравото рогче съсипа реколтата и който яде от ръжта, ще полудее. — Не се притеснявай, отвръща царят. Ще забраним на населението да яде. — Но хората ще умрат от глад, казва министърът, нямаме достатъчно запаси да ги изхраним до следващата реколта! — В такъв случай, да ги оставим да ядат, а ние няма да ядем, отговаря царят. — Ако не правим като тях, те ще се мислят за нормални, а нас ще мислят за луди. — Ужас, какво ще стане с нас? — пита царят. Царят и министърът потъват в размисъл. — Сетих се, казва министърът, да направим знак на челата си и да ядем като всички останали. Може би и ние ще полудеем, но когато се срещаме, ще виждаме знака на челата си, който ще ни напомня, че ние сме били с ума си, но сме били принудени да полудеем, за да можем да живеем заедно с тях.“