Сенките

В една охранителна кула, високо в средата на лунапарка, Ай Ем видя как Трез спира поршето пред втория пункт на охраната.

- Искаш ли бинокъл?

Той погледна през рамо към Големия Роб.

- Няма нужда.

Пазачът от „сЕнКи“ подсвирна, когато отново доближи бинокъла до очите си.

- Трябва да имаш страхотно зрение, щом виждаш толкова надалеч.

Ай Ем сви рамене и отпи нова глътка от термочашата си. Кафето в нея беше силно и достатъчно горещо, за да изгори езика му. Точно както го харесваше.

Брат му не просто го събуди, а направо го извади от кома тази сутрин, когато се появи в стаята му около десет часа, за да му сервира блестящата си идея. Планът беше повече от шантав, разбира се. Кой, за бога, наемаше цял парк за три часа? Особено когато шибаното място беше затворено за през зимата едва преди седмица.

Трез, ето кой.

И Ай Ем му беше помогнал.

Да направят всичко това за Селена, бе струвало огромно количество пари и няколко откровени телефонни разговора, които никак не бяха лесни, ала благодарение на Големия Роб и неговия брат Джим, наричан още Джимбо, както и съпругата на собственика, чийто баща бе починал от рак това лято, те се бяха справили: наложило се бе да повикат част от персонала, излязъл в отпуск за зимата; машини, които вече бяха зазимени, бяха събудени за живот; дори сергиите работеха - благодарение на сервитьорките от „Сал“.

Щастието върху лицето на Селена и гордостта върху това на Трез - които се виждаха дори от тук - си заслужаваха усилията.

Освен това тази вечер беше невъзможно да изпитва презрение към човеците.

За бога, собствениците нямаше да задържат нито долар от парите, които щяха да им останат, след като платяха на персонала. Щяха да дарят всичко на Американското онкологично дружество.

Понякога хората наистина знаеха как да се сплотят, за да помогнат на някого.

-- Е, коя е тя? - попита Големия Роб. - Искам да кажа, чух, че той си имал приятелка, но не знаех, че тя е... е, нали се сещаш, болна. Отдавна ли са заедно?

- Достатъчно дълго.

Възцари се плътна тишина.

- Няма да се върне на работа, нали?

- Не и още известно време.

- Ще ни продадете ли?

- Не знам. Още не сме стигнали дотам.

Което беше вярно по толкова много причини.

Ай Ем отново си погледна часовника. Осем и половина. Точно навреме, с тръгване, определено за единайсет и половина. Лъскавата подвижна операционна на Мани беше в центъра на Колдуел - положението в района продължаваше да е прекалено напечено след снощните изпълнения, за да се опитат да си я вземат, но бяха намерили друго решение. Мани все още притежаваше старата си линейка и тя бе паркирана наблизо - управлението на парка на драго сърце я бе допуснало на територията си.