Обречена на теб [bg]

Оставих Ева да си почива, затворих вратата на спалнята и отидох в кухнята, за да си налея нещо за пиене. Нещо силно, което влиза лесно и би могло да развърже възела в стомаха ми.

В хола заварих Кари. Седеше на дивана и държеше главата си в ръце. Ангъс говореше тихо по телефона, седнал в далечния край на масата за хранене.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах Кари, когато минах покрай него.

Вдигна глава и видях сълзите му. Беше страшно разстроен.

— Къде е Ева?

— В момента спи. Така е най-добре.

Отидох в кухнята, взех две чаши и бутилка уиски и сипах догоре. Плъзнах едната чаша към Кари, когато той застана до мен.

Изпих питието си на една глътка. Затворих очи и усетих как ме изгаря отвътре.

— Ще останеш в стаята за гости. — Гласът ми бе загрубял от силното питие. — Ева ще има нужда от теб на сутринта.

— И двамата ще имаме нужда един от друг.

Сипах си още едно.

— Виктор пътува насам.

— Дявол да го вземе! — Кари избърса очи. — Стантън остаря направо пред очите ми, човече. Сякаш трийсет години от живота му изтекоха само за миг.

Ръката му трепереше силно, когато вдигна чашата към устните си.

Телефонът иззвъня в джоба ми, извадих го и отговорих, въпреки че номерът беше непознат.

— Крос.

— Гидиън, доктор Питърсън се обажда. Получих съобщението ти.

— Само момент… — Притиснах телефона към гърдите си и погледнах към Кари: — Трябва да проведа този разговор.

Той махна с ръка, вперил поглед в кехлибарената течност в чашата си.

Отидох до спалнята и открехнах вратата. С облекчение видях, че Ева спи дълбоко, а кучето се е сгушило на кълбо до нея. Отдалечих се, влязох в кабинета си и затворих вратата.

— Извинете, трябваше да отида в друга стая, за да мога да говоря спокойно.

— Няма нищо. Какво става, Гидиън?

Отпуснах се в стола зад бюрото си и подпрях глава с ръка.

— Обадих се заради майката на Ева. Тази вечер стана инцидент. Беше убита.

— Моника… — Пое си дълбоко въздух. — Разкажи ми какво точно стана.

Спомних си, че Моника също е… беше… пациент на доктор Питърсън. Съобщих му същото, което казах и на Виктор.

— Трябва да дойдете у нас. Имам нужда от помощта ви. Не знам как да съобщя на Ева.

— Как да…? Съжалявам, Гидиън. Късно е и не разбирам. Предположих, че Ева е била с теб, когато всичко това се е случило.

— Беше точно до мен, но я съборих на земята, за да я предпазя. Изкарах ѝ въздуха. Изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си, ѝ казах, че е било фалшива тревога.

— О, Гидиън — въздъхна доктор Питърсън, — не е било никак разумно от твоя страна.

— Взех правилното решение. Ева с нищо не би могла да помогне при тези обстоятелства.