Обречена на теб [bg]

— Гидиън — промълви Ева и се хвана за сакото ми, — какво стана? Чух изстрели…

— Фалшива тревога — отвърнах и я прегърнах прекалено силно. — Гръмна ауспухът на някаква кола.

— Какво? Наистина ли? — Премигна и присви от болка очи, когато я притиснах до себе си. — Ох!

— Извинявай.

Съборил я бях силно на земята, нямаше как да омекотя удара, без да я изложа на опасност. Реагирах мигновено и инстинктивно на заповедта на Раул.

— Реакцията ми беше пресилена.

— Значи нямаше нищо? — попита ме и се опита да седне. — Стори ми се, че чух няколко изстрела.

— Сигурно е бил трясъкът от няколко фотоапарата. Много хора се стреснаха и изпуснаха оборудването си.

Колата спря, Раул изскочи от нея и протегна ръка, за да помогне на Ева. Жена ми слезе бавно, а аз застанах точно зад гърба ѝ, грабнах я на ръце още щом се изправих.

Отидох до асансьора и изчаках Раул да набере кода. Човек от охраната стоеше зад гърба ни и гледаше в обратната посока.

Сложил бе ръка в джоба на якето си и стискаше пистолет, докато оглеждаше помещението.

Щеше ли да успее да ни опази, ако наоколо се спотайваше втори стрелец?

— Стига, мога да ходя и сама — заяви Ева. Все още бе леко замаяна и беше обгърнала раменете ми с ръце. — А ти трябва да си вдигнеш телефона. Не чуваш ли, че звъни като луд.

— След малко — отвърнах и влязох в асансьора. — Ти припадна. Изкара ми акъла.

— Не можех да дишам.

Целунах я по челото и ѝ се извиних отново. Нямаше да се почувствам в безопасност, преди да влезем в апартамента. Хвърлих поглед на Раул:

— Връщам се след малко.

Занесох жена си направо в спалнята и я оставих на леглото, върху завивките. Лъки започна да лае в къщичката си, опитваше се да излезе.

— Всичко е толкова странно — каза Ева и поклати глава. — Къде ми е чантата? Искам да се обадя на мама. Кланси също ли изпадна в паника?

Стомахът ми се сви. Бях обещал на жена си никога да не я лъжа и знаех, че тази лъжа ще я нарани жестоко. Ще нарани нас. Но… боже мой! Как, по дяволите, да ѝ кажа? И ако го направя, как да я задържа вкъщи? Знаех, че веднага ще поиска да излезе и да види истината с очите си.

Жалното скимтене на Лъки още повече опъваше нервите ми.

— Мисля, че чантата ти остана в колата. — Отметнах косата от челото ѝ. Опитвах се да овладея треперенето, което заплашваше да обхване цялото ми тяло. — Ще наредя някой да слезе и да ти я донесе.

— Добре. Мога ли да използвам твоя телефон?

— Хайде първо да те настаним в леглото. Боли ли те някъде? Наранена ли си?

Хвърлих гневен поглед към Лъки, но той заблъска още по-силно по металната решетка.

Ева натисна с пръст бедрото си и примижа от болка.

— Може би тук.

— Добре. Ще се погрижим за това.

Отидох в банята и извадих телефона си. Имах безброй пропуснати разговори и съобщения. Изключих го, мушнах го в джоба на панталона си и пуснах водата във ваната. Ако някой от по-близките ми хора искаше да се свърже с мен, можеше да се обади на Раул или Ангъс.