Обречена на теб [bg]

Станах и запалих нощната лампа, не можех да ѝ съобщя новината седнал.

— Ева, трябва да поговорим.

Премигна и се подпря на лакът.

— Какво има?

— Наплискай си лицето, докато ти приготвя чаша кафе, чули? И ме изчакай тук, ще ти го донеса в спалнята.

Намръщи се.

— Звучиш много сериозно.

— Така е. А ти трябва да си будна за този разговор.

— Добре. — Отметна завивката и стана от леглото.

Сграбчих Лъки и затворих вратата на спалнята зад гърба си.

Оставих го в банята, преди да приготвя кафе за мен и Ева. Нов ден, все същите обичайни действия. Тези няколко минути, в които продължавах да се преструвам, че нищо не се е променило, всъщност бяха поредната ми лъжа.

Върнах се в спалнята и заварих Ева да обува долнището на пижамата си. Беше вързала косата си на конска опашка, а на фланелката ѝ имаше петно от паста за зъби. Всичко беше съвсем нормално. В този момент я обичах повече от всичко на света.

Взе едната чаша от мен и докато вдишваше аромата на кафето, притвори очи от удоволствие. Направи го по своя си неподражаем начин и гледката предизвика болка в гърдите ми.

Оставих своето кафе настрани, усетил внезапно, че стомахът ми се е стегнал толкова, че не може да поеме нищо.

— Седни в онзи стол, ангелчето ми.

— Започваш да ме плашиш.

— Знам. Съжалявам. — Докоснах бузата ѝ. — Няма да се бавя повече. Седни там и ще ти обясня всичко.

Ева седна на стола до прозорците. Нощното небе бе започнало да става сивкавосиньо. Запалих лампата, дръпнах другия стол и го поставих пред жена си. Взех ръката ѝ в своята и нежно стиснах пръстите ѝ.

Поех си дълбоко въздух.

— Излъгах те. Когато ти разкажа всичко, ще обоснова решението, което взех, но сега…

Ева присви очи:

— Хайде, изплюй камъчето, шампионе.

— Беше права за изстрелите, които чу снощи. Един от фотографите стреля по нас. Улучи майка ти. — Спрях, мъчех се да изрека думите. — Тя си отиде.

Ева впери поглед в мен, очите ѝ бяха големи и тъмни, лицето ѝ внезапно пребледня. Когато остави чашата си с кафе на масата, трепереше силно.

— Какво говориш?

— Застреляха я, Ева. — Стиснах леденостудените ѝ ръце, усещах, че изпада в паника. — Изстрелът беше фатален. Моите съболезнования.

Дишането ѝ се ускори.

— Още не знам подробности. Убиецът е заловен, а Раул ми каза, че детективи Грейвс и Мична са поели случая.

— Те са от отдел „Убийства“ — изрече съвсем равно Ева.

— Да.

Именно те разследваха и смъртта на Нейтън Баркър. Познавах ги по-добре, отколкото ми се искаше.

— Защо му е на някого да убива майка ми?

— Не знам, Ева. Може да е било случайно, да е изпуснал истинската си цел. Бихме могли да се обадим на Грейвс или Мична — нали им пазиш телефоните? Едва ли ще ни кажат нещо, но очаквам да дойдат тук и да ни вземат показания.