Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Проклинаха го, но се пазеха да говорят високо. Кой бе сигурен, че няма да бъде подслушан от някой полицай или шпионин на палата? Управителите и сенатът ги бяха разпратили навсякъде.
По това време, когато управляваше великият съвет, двама управители постоянно се намираха пред кулата в средата на площада, заедно с около двеста войници, въоръжени до зъби.
При най-малкия признак на вълнение тия двама чиновници, на които Съветът на тримата бе дал право за свободно действие, нямаше да се поколебаят да опразнят площада чрез войниците.
В такъв случай би им било изпратено едно двойно число войници, за да ги подпомогнат.
Нещастникът, който би изпуснал някоя непредпазлива дума, биваше арестуван тайно поради рапорта на някой шпионин.
Такива бяха методите на управление, които позволяваха на кървавия съд да управлява в пълна сигурност над вълнуващия се народ.
По обяд, действително, се появи Тадео Моро, управител на Сан Марко. Носеше тъмночервена мантия, както протоколът изискваше, спря се между двете колони от червен мрамор.
Едно многобройно число слуги го придружаваше. Силвио Зиани, старшият началник на карабинерите, бе на заден план, придружен от своите секретари.
В този момент двама глашатаи, държащи сребърни тръби, и секретарят на инквизицията, който държеше една запалена свещ, напредваха към Тадео Моро.
Тръбите засвириха. Управителят на Сан Марко извести тържествено на събралия се народ, че дожът и великият съвет са признали астролога Ауромето за виновен в магьосничество и са го осъдили на публична смърт от ръцете на палача, върху ешафода пред палата на дожовете.
Маскираният секретар на инквизицията се приближи и покланяйки се, издигна запалената свещ пред него.
— В името на великия съвет на републиката — извика управителят, угасяйки пламъка на вощеницата, — животът на осъдения ще угасне по същия начин.
Церемонията по обявяването на присъдата бе свършена. Тадео Моро, Силвио Зиани и техните помощници се оттеглиха.
Тълпата, събрана на площада Сан Марко и на Пиацета, се вълнуваше като водата на море. Задаваха се полугласни въпроси. Отговорите се произнасяха ниско. Всичко това мърморене и шепнене наподобяваше шума на вълните.
Хората се тълпяха на гъсти маси към ешафода. Всеки се стремеше да си намери по-добро място за наблюдаване на екзекуцията.
Прозорците и покривите на близките къщи бяха заети от любопитни зрители.
Погледнат от височината на Кампанилата големият площад изглеждаше на грамаден мравуняк.
Близо до стъпалата на палата на дожовете стоеше старата просякиня от църквата Сан Марко.
Настрана от нея един продавач на птици, с червендалесто лице, бе поставил кафеза си. Вътре се намираха гъски и патици, любимото ядене на венецианците. Този дебел човек, с весела физиономия, имаше един интересен прякор. Наричаха го Папалардо, което означаваше едновременно лицемер и лакомник.
Наблизо до него бе застанала по една случайност една бъбрива и познавана от всички жена, Фросина, старата слугиня на оръжейния майстор Илюзо, който имаше богата клиентела.
— Така е както ви казах — му викаше в този момент слугинята със снишен глас. — Той се е дегизирал като монах! Не знаете ли историята на този магьосник, който правеше черна магия и четеше бъдещето по звездите? Този магьосник, който живееше някога там горе, близо до моста Риалто?
— Ха, ха, ха! — разсмя се Луала. — Аз често съм чувала да се говори за него.
— Той можел изведнъж да изчезва, — добави слугинята. — Никой не е знаел как става това!
— Хайде стига, Фросина — каза старата просякиня. — Тия, които са там горе, го знаят добре — каза тя, показвайки с костеливите си пръсти прозорците на инквизицията. — Ха, ха, ха! Попитайте ги тях! Те хвърлиха някога астролога в Орфано. Никой не знае по-добре от мене. Да, хвърлиха го от Моста на въздишките в канала Орфано!
— Какво говорите, Луала? — попита търговецът на птици, който изглеждаше твърде изненадан.
— Можете да ми вярвате, Папалардо — отговори старицата с убедителен тон. Хвърлиха го в Орфано, в черния Орфано!
— Вярвам ви, щом вие ми казвате. Вие знаете всичко.
— Това е истина — каза на свой ред слугинята на оръжейния майстор, която на драго сърце разказваше всички новини, които узнаваше от разговорите, които се водеха при нейния господар. — Вярвам, че той е бил хвърлен в Орфано, но кой знае, дали не се е спасил с помощта на своята магия?
— Ха, ха, ха! — разсмя се старицата. — Това е възможно. Но те, значи, пак са го намерили и сега искат да го докарат на ешафода, за да бъдат сигурни този път, че са го убили.