Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Старият магьосник се замисли. Внезапно той стана и отвори едно чекмедже, пълно със стари ръкописи. Взе един от тях: един стар, наполовина прогнил от влагата и времето, който сега бе придобил голяма цена.
— Това наистина е от Параселс — каза старецът с важен глас. — Това е едно копие от самия него, от прочутите му произведения. Прочетете тази страница — прибави той, показвайки ръкописа на чужденеца. — Срещнах една твърде оригинална мисъл: „Живеещият, — казва той — не можа да говори, но мъртвият ще заговори по един начин, който му е лесен.“
Непознатият хвърли върху старата книга един боязлив поглед, в който личеше дълбоко уважение към произведението на прочутия мъдрец, починал много отдавна.
Бавно той започна да чете. Понякога очите му оставаха втренчени и широко отворени. Той трепереше с цялото си тяло.
— Вие имате право — каза той на стареца, който го гледаше с безпокойство. — Да, живият не е вече достъпен; тогава мъртвият ще ни даде сведенията, които първият ни отказва! Вземете, старче!
Чужденецът постави една шепа златни монети в ръката на гадателя.
— Действайте според наставленията на Параселс — каза старият човек, вземайки златото. — Има хора, които се надсмиват над него, но аз узнах, че той е мъдър и умен!
— Надявам се, че ние ще успеем — отговори чужденецът с тъжен и тържествен тон. — Това е последното средство, което ни остава, за да открием истината!
След няколко минути джуджето влезе. То отведе посетителя до края на канала, където, преизпълнен със страх, гондолиерът го очакваше.
Виждайки да се завръща неговият клиент, той се прекръсти. Може би и той също да е някой магьосник, мислеше си суеверният лодкар.
— Към Лидо! — изкомандва рязко чужденецът.
Гондолата се заплъзга по водите, които тъмнината бе направила черни, и стигна скоро в Лидо.
Като че ли загадъчният пътешественик бе очакван там. Едва що бе поставил крака си на земята и един човек, загърнат в голяма мантия, дойде до него и му пошепна нещо тихо на ухото.
После двамата тръгнаха с бързи крачки, докато гондолиерът отдалечаваше лодката си от кея и изчезваше в нощта.
Преди още слънцето да бе се показало на хоризонта, големият площад Сан Марко се оживяваше все повече и повече.
От всички страни прииждаха мъже, жени, деца и се отправяха към Пиацета. Едно зрелище ги очакваше, едно зрелище, от което венецианците отдавна бяха лишени. За първи път от много години насам една смъртна присъда щеше да се извърши над спокойните води на канала Орфано. Площадът Сан Марко щеше да послужи за театър на една публика и открито изпълнена екзекуция.
През нощта палачите на инквизицията, с черни маски, бяха поставили ешафода между двете колони от червен мрамор, които се издигаха пред палата на дожовете. Той беше чер и представляваше ужасен контраст с мраморната белина на дъгообразния свод и другите колонади.
— Всички предвиждаха екзекуцията, която се очакваше. Инквизицията, вярна на своите обичаи, не бе съобщила нищо за решението си на народа. Тя бе приготвила всичко през нощта, без да види или чуе някой.
Лодкарите, търговците, рибарите, прииждащи на тълпи, в часа, когато трябваше да започнат работата си, гледаха учудено малката естрада, тапицирана в черно, и покрития пън, поставен до нея.
Един войник от арсенала се разхождаше на няколко крачки от зловещия апарат. Той бе мълчалив, с мрачен поглед.
Вечерта, на това същото място една нова жертва трябваше да падне под брадвата на Бурони, палача на Съвета на тримата.
Тяхното решение не бе още обявено. Чак по обяд управителят на Сан Марко щеше да съобщи на народа, от стъпалата на палата на дожовете между двете колони от червен мрамор, името и занятието на осъдения.
Но хората бяха неумолими. Те се тълпяха все по-близо до зловещото място, за да могат да видят по-добре.
Войникът продължаваше да мълчи и обръщаше гръб на тези, които се опитваха да го разпитат.
Но не бе само любопитството, което вълнуваше този народ. Мнозина изглеждаха мрачни и тъжни при вида на ешафода. Тяхното недоволство се разбираше ясно. Страшният съвет на тримата убиваше всички, които му изглеждаха подозрителни. Дожът Луиджи Гримани, зловещият носител на дожската корона, не бе по-малко мразен. Разказваше се, че упражнявал насилие над момичета, които му изглеждали красиви, и ги вкарвал в палата. Казваха даже, че бил извършил покушение срещу живота на баща си, за да се покачи върху трона.
Дожът се виждаше твърде рядко. Той не се появяваше пред очите на народа, понеже всички го смятаха отговорен за терора, който тегнеше над републиката.