Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Някой може да ме познае — започна да се колебае тя.

— Дори аз с очите на любовта не те познах. Облечи доспехите на брат си. Най-много да те помислят за него. А баща ти едва ли ще дойде в черквата да се моли заедно с латинците.

— Не, баща ми няма да дойде — призна тя. Гласът й се пречупи, заби поглед в земята и тъжно каза. — Братята ми, ах, моите братя. По-добре ще е да умрат, отколкото да оцелеят. Жената може да живее в безчестие, но безчестието разбива сърцето на младежа.

— Хайде, хайде — подкани Джустиниани, — в смъртта няма никаква чест. Това се усеща по смрадта на стените. Там заедно лежат мъртви турци, гърци, венецианци и генуезци.

И когато денят залязваше зад турския лагер и хвърляше последни кървави отблясъци по куполите на черквите, ние препуснахме заедно към „Света София“. Император Константин се появи, придружен от своите сановници, сенатори и архонти, подредени в подобаващия за случая ред, всеки според ранга и положението, което заемаше. В сърцето си знаех, че за последен път обречената на гибел Византия се събира, за да се предаде на смъртта.

Венецианският байло и Съветът на дванадесетте също беше в церемониални одежди. Тези, които идваха от крепостния вал, вместо кадифе и коприна носеха бляскави доспехи. Офицерите на Джустиниани се наредиха наоколо му. След това пристигнаха гърците на Константинопол, за да изпълнят Юстиниановата свята черква, без вече да я презират. В този последен час стотици попове и монаси също дойдоха без страх от отлъчване. Разприте, недоверието и омразата изчезваха пред лицето на смъртта. Всички до един преклониха глава пред мистичните църковни тайнства, всеки в съответствие със собствената си съвест.

Стотици кандила изпълваха въздуха с ухание и осветяваха черквата като ден. С неизразима меланхолия и благо гледаха гигантските мозаечни рисунки от стените и златото в основата им трептеше от полусенките на движещите се хора, отразени в огледалния мраморен под. Ангелското песнопение на хора предизвика сълзи дори в очите на Джустиниани и той трябваше да ги бърше с двете си ръце. Много храбри мъже плачеха на глас.

Пред всички нас василевсът изповяда греховете си със свещените фрази, останали от векове. Латинците се присъединиха, мърморейки в хор. Веруюто беше прочетено от гръцкия митрополит, който пропусна обидното допълнение „и Сина“, а кардинал Леонард повтори католическото верую за латинците. В гръцките молитви папата не беше споменат. Латинците го включиха в своите. Ала тази вечер никой не беше обиден от това противоречие. Всичко премина като по безмълвно споразумение, а гърците в облекчението си плакаха по-шумно от преди, тъй като вярата им не беше наранена.

Толкова много хора имаше в черквата, че хлябът не стигна за всички, но присъстващите с желание споделяха своето късче със съседите си, така че всеки, който беше дошъл, получи поне трохички от святото Христово тяло. Вече нямаше никакво значение дали хлябът беше заквасен или не.

По време на службата, която продължи няколко часа, бяхме обхванати от силен екстаз, по-необикновен от всичко, което някога бях изпитал в черква. Ана и аз стояхме един до друг, ръка за ръка. Държейки се за ръце, разделихме светия хляб и приехме причастие. Така безплътен се усещах, толкова леко изглеждаше моето тяло, та ми се струваше, че мога да вървя без да докосвам земята. Очите й, нейните кафяви очи бяха пред мен и в същото време се отдалечаваха в божествена светлина. Но докато загубваха човешката си топлота и земна близост, те все още грееха за мен със светлината на вечността — ясни и близки, за да ги позная отново в деня на своето прераждане.