Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Василевс Йоханес Ангелос от рода на Палеолозите — рече тя — и Ана Нотарас, дъщеря на великия стратег Лукас Нотарас. Много наистина си е дошло на мястото с осъществяването на нашите съдби.
— Сега вече в нищо не вярвам! — извика Ана. — Не вярвам, че ще се преродиш, не вярвам, че аз ще се върна. Не вярвам в нищо вечно. Вярвам в приликата, която несъзнателно ме привлече. Императорската кръв в теб разпознах, а не мъжа, когото съм срещала в предишния си живот, така че като погледнах за първи път в очите му, той ми беше познат. О, защо ми каза това? Защо ми отне вярата, която беше мое утешение в смъртта?
Смаян от нейната скръб, аз казах:
— Мислех, че с това ще подхраня женската ти суетност. Нашите семейства са равни по ранг. Избирайки ме, ти не си се унизила.
— Какво ме интересуват родове и рангове — яростно отвърна тя. — Само ти си важен за мен. Но аз ти благодаря за сватбения подарък. Благодаря ти за невидимата корона. Значи аз съм василевса, ако това ти доставя удоволствие. Аз съм всичко, което пожелаеш.
Тя внезапно стана и гола, както беше, вдигна гордо красивата си главица.
— Бъди ангел или император! Бъди каквото пожелаеш! — извика Ана. — Гизди се с твоята невидима, несъществуваща слава. Аз съм жена! Само жена! И ти нямаш нищо, което би могъл да ми предложиш — ни дом, нито деца, нито една нощ, в която стара и немощна да се събудя до теб и да чуя спокойното ти дишане. Бих могла да те докосна тогава и да те целуна по устата с набръчканите си устни. Това щеше да бъде щастие. Но ти не ми го позволяваш заради лудата си страст по чест и слава. Какъв е смисълът да се умре за една загубена кауза? Кой ще ти благодари за това? Кой ще си спомни за теб, когато легнеш в собствената си кръв и прах се посипе по лицето ти? Саможертвата ти е толкова безсмислена, че караш жената в мен да ридае. Тя се разхълца, гласът й се извиси, след което избухна в ридание, хвърли се към мен, прегърна ме и, шепнейки, помоли:
— Прости ми! Бях си обещала повече да не те мъча, но съм слаба. Теб обичам аз! Дори да беше просяк или предател, отритнат от всички, аз пак щях да те обичам и да живея с теб. Вероятно щях да съм недоволна и да те тормозя постоянно, но пак щях да те обичам. Прости ми!
Сълзите ни се смесиха. Пиех тяхната сол от страните и устните й. Безсмислеността на всичко гореше сърцето ми като нажежено желязо. Като пламък, който ярко избухва, преди да загасне. Като жена тя притежаваше истинското познание — жаждата за живот. В този момент се усъмних в себе си. Това беше последното изкушение — по-лошо от онова, когато от стълба на Константин наблюдавах града. Корабите на Джустиниани бяха в пристанището, готови да отплават, ако се наложеше. Турската флота не можеше с нищо да им попречи, при условие, че имаше попътен вятър.
Преди залез Джустиниани почука на вратата и ни повика. Аз издърпах резето и той влезе без да се оглежда недискретно.
— При турците е тихо — рече той. — Мълчанието им е по-ужасно от шума и огньовете. Султанът ги е разделил на дружини по хиляда и на всяка дружина е определил място и време за атака. Събрал ги и им говорил, но не за исляма, а за най-огромната плячка на всички времена. За съкровища в дворците, за свети съдове в черквите, за перли и драгоценни камъни. Казват, че в продължение на два часа им говорил за имането, което чака да бъде оплячкосано, като не забравил да спомене красивите гръцки момчета и момичета, които още не са поглеждани от мъж. За себе си запазил само стените и обществените сгради. Всеки от агаряните си е направил от плат собствен байрак, с който да отбележи запазената от него къща. Онези от дервишите които могат да пишат, са изписали байраците с всички възможни знаци и цитати от Корана като отличителни белези и това им е създало повече работа от точенето на ятаганите и от сковаването на обсадните стълби.
Джустиниани се беше погрижил брадата му да е подстригана, боядисана и в нея да бъдат втъкани златни нишки. Доспехите му бяха излъскани до блясък, а всички вдлъбнатини по тях — изчукани. Миришеше на благовонно масло и изглеждаше внушителен във всяко отношение.
— Няма ли да дойдете на черква, деца мои? — попита той. — Турците са си легнали да подремнат преди окончателния щурм. Всичко, което топовете им могат да разрушат дотогава, моите работници могат да поправят. Побързайте сега и се облечете прилично, за да можете като всички почтени люде да приемете последно причастие и клетва за целомъдреност през идващата нощ.
Той ни погледна и не се сдържа да допълни:
— По лицата ви виждам, че това за вас ще е много по-лесно, отколкото за много други.