Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Трябва да отида и да проверя стражите. Хапнете и пийнете каквото намерите. И между другото можете да заключите вратата отвътре, ако решите да докажете привързаността си един към друг и не се плашите от топовните гърмежи.
Той излезе и затвори масивната врата зад себе си. По лицето му видях, че е очарован от Ана и че ужасно ми завижда. Ана срамежливо ме погледна, но аз нямах кураж да отида и да заключа вратата. Затуй тя разсеяно отиде до вратата, залости я и рече:
— Любими мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че бях толкова инатлива и капризна, и за това, че не можех да те разбера?
— Скъпа моя — отвърнах аз, — прости ми, че не съм такъв, какъвто би искала да бъда, но ти не можеш да останеш тук — продължих с болка в сърцето. — Трябва да се върнеш в бащината си къща. Когато щурмът започне, там ще си на сигурно място. Предполагам, че след като превземе града, султанът ще вземе твоето семейство под свое покровителство.
— Баща ми също е уверен в това — каза тя. — Чух, че първото нещо, което Мехмед ще направи, е да изпрати чауши, които ще вардят нашата къща. Но аз също така знам защо и затуй няма да се върна.
— Какво се е случило? — поисках да узная аз, изпълнен с лоши предчувствия.
Тя се приближи, положи ръце на коленете ми и ме погледна от дълбината на кафявите си очи.
— Не питай — промълви тя. — Аз съм дъщеря на баща си и не мога да го предам. Не ти ли стига, че дойдох при теб? Че си отрязах косата и навлякох доспехите на брат си, за да погина заедно с теб на стените, тъй като това е Божията воля?
— Ти няма да погинеш — възкликнах аз. — Ти не бива да умираш! Такъв край не е предопределен за теб. Доспехите и намерението ти са безумни!
— Не за първи път през последното хилядолетие жена запасва меч, за да брани своя роден град. Това ти е добре известно. Дори една василевса е останала в историята с това, че е надянала доспехи, когато императорът е бил сразен.
— Ти не умееш да се биеш — противих се аз. — Първият срещнат турчин ще те повали и ще отсече красивата ти главица. Каква полза има от това?
Ана с мрачна сериозност ме погледна и заяви:
— Каква полза има изобщо да се съпротивляваме? Султанът ще победи. Стените са пробити. Те са прекалено много, а ние — прекалено малко на брой. Хиляди напразно ще погинат, преди да настъпи утрешният ден. Ако мислеше само за това, от какво има полза, и ти нямаше да си тук сега. Позволи ми поне да мисля като теб!
Тя стисна ръцете ми, а лицето й беше бледо под разчорлената, късо отрязана коса.
— Аз съм твоя жена. Може да няма бъдеще за нас, но поне имам правото да умра заедно с теб. Ти си човекът, когото любя, и какво е животът, ако те загубя? По-добре да се увенчая с короната на мъченица и с кръв да измия бащиния си позор. Той не е истински грък!
Голямо каменно гюлле откърти един от зъберите на стената някъде над главите ни и ние чухме шума от срутващ се хоросан. Камъни и пръст затропаха по покрива. Тя вдигна лицето си към мен, скръсти ръце и отсече:
— Аз съм решила! Защо губим малкото време, което ни остава?
С несвикнали пръсти Ана започна да разкопчава ризницата си, след което през смях помоли:
— Скъпи, помогни ми с тези ужасни закопчалки на гърба. Само мъж може да измисли такова нещо.
Гърлото ми беше пресъхнало, когато казах:
— Благодари се, че не носиш истински рицарски доспехи със секретни закопчалки от главата до петите. Те са толкова трудни за разкопчаване и от толкова здраво желязо, та е почти невъзможно рицар да бъде пронизан, дори когато лежи безпомощно на земята. Край Варна турците не можеха да отворят доспехите на някои от германските рицари дори с чук.
— Колко много знаеш! — нежно рече тя. — Колко много си видял! Ала жената също така има своите доспехи. Дори най-силният мъж не може да успее, ако жената не желае да му се отдаде. Това е нещо, което агаряните скоро сами ще открият. Но тези жени не са чак толкова много.
— Само ти — с треперещ глас рекох аз. — Само ти, Ана Нотарас!
Съзнавайки своята красота, тя се заизвива наляво-надясно и от черупката на железните си доспехи се появи, нежна като юноша.
— С тази къса коса приличаш на прекрасно момче — забелязах аз. — И въпреки това си по-красива отвсякога.
— Но не съм момче — отвърна тя, като нежно се закачаше с мен. — Сега навярно забелязваш това.
Още веднъж артилерийско попадение разтърси стената. Тя ме прегърна и рече:
— Любими мой, не се страхувай от топовете. Мен не ме е страх. Устните ми са като студен извор — пий! Тялото ми е като пресен хляб — яж! Наслади ми се така, както аз ти се наслаждавам! Нишката на нашия живот изтънява и скоро ще се скъса. Смъртта продължава дълго, а любов без тяло не е любов.