Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Вероятно думите й бяха грях, но в този час, когато смъртта вилнееше над главите ни, те бяха истина.
— Мой единствен извор! — прошепнах аз. — Мой единствен къшей хляб. Човек има нужда от хляб и вода, за да живее.
Любовта ни беше горчива като сол, що изгаря устните и предизвиква жажда, но ние се любехме без да спираме, водени от непресекваща страст. В тази каменна одая, изпълнена с натрапчивата миризма на кожа, гранясало масло, вино, барут и дрехи, пропити с пот, ние се прегръщахме, докато над главите ни малко по малко смъртта превръщаше крепостните стени в прах. Въпреки това любовта ни не беше само плътска и всеки път, щом поглеждах, виждах очите й — открити, ясни и познати — и през тях съзирах отвъд всичко земно.
— Аз ще се върна, любима — шепнех. — Един ден ще се върна в оковите на времето и пространството, за да те намеря отново. Хората, имената и местата се местят и променят, но от развалините на тези стени очите ти един ден ще ме погледнат като кадифени цветя. И ти, където и да си, каквато и да си, един ден ще избършеш прахта с ръка и ще докоснеш страните ми през вековете, когато отново се намерим.
Ана усмихнато галеше шията и раменете ми, докато сълзи на страст капеха по сгорещените и бузи.
— Любими — рече тя, — може би няма нищо друго. Може би само този миг съществува. Той е достатъчен и аз съм щастлива. Ти си в мен и аз съм част от теб. Лесно и сладко е да се умре след всичко това.
Тя огледа сводестата, изсечена в крепостната стена одая, осветена от потрепващия пламък на един фенер, и продължи:
— Колко е красиво! Всичко е толкова красиво! По-красиво от всякога!
Почивайки върху топлото й рамо, аз спорех сам със себе си дали да й открия своята тайна. Изглеждаше суетно и незначително и въпреки това не можех вече да крия нищо от нея. Затуй казах:
— Скъпа моя, когато съм се появявал на този свят, майка ми е стискала парченце порфир в ръката си. Аз съм роден с пурпурни ботуши. Ще ти разкажа за това, тъй като нищо вече няма значение.
Ана се надигна на лакът и ме погледна с широко разтворени очи.
— Роден съм с пурпурни ботуши — повторих аз. — Баща ми е наполовина брат на стария император Мануил. Император Йоан V е мой дядо. Ти си чувала. Оня, дето отишъл в Рим и в Авиньон, отказал се от вярата си и признал папата, но без да обвързва с деянието си своята църква и своя народ. Извършил всичко това, за да може папата тайно да го венчае за една венецианка, в която бил влюбен. Тогава бил на четиридесет години. Сеньориатът платил дълговете му и възстановил скъпоценните камъни от византийската императорска корона, които бил заложил. Папата и Венеция също така му обещали своята подкрепа и кръстоносен поход. Но неговият син Андроник го предал и въстанал заедно със своя син. След като бил измамен и от западните страни, не му оставало друго, освен да подпише договор с турския султан и да признае сина си Мануил за свой единствен законен наследник. И тогава Мануил изпратил своите ангели да го намерят и да го ослепят. След това баща ми вече нямаше желание да живее. Той се хвърли от една скала зад папския дворец в Авиньон. Златарят, на когото беше доверил документите и парите си, ме измами след неговата смърт. Чак след като приех кръста, отидох в Авиньон и опрях кинжала си в гърлото му. Той все още има документите, които доказват моя произход. Доколкото ми е известно, папската курия и венецианският Сеньориат знаят за моето съществуване, макар че са загубили дирите ми. Аз съм василевсът, но не желая власт. Власт не жадувам, но имам право да погина по стените на моя град. Разбираш ли сега защо съм длъжен да изпълня своята съдба?
Ана все още ме гледаше ужасено и галеше с връхчетата на пръстите си моето лице. Напоследък не бях си правил труда да се бръсна и по този начин да прикривам самоличността си, та брадата ми беше пораснала.
— Вярваш ли сега, че всичко си има своето предназначение? — попитах аз. — Трябваше да срещна теб и твоя баща, за да устоя на фаталното изкушение. Веднага след като Константин беше провъзгласил унията, аз трябваше да се разкрия и с помощта на баща ти да вдигна бунт, да предам града в ръцете на султан Мехмед и да царувам тук като негов васал. Но щеше ли това да е достойно за моя произход?
— Ако това, което казваш, е истина — с мъка изрече Ана, — аз те познавам от портрета на император Мануил. С Константин също си приличате. Сега, като ми разказваш, ми се струва странно, че никой друг не го е забелязал.
— Слугата ми Мануил веднага ме разпозна. Кръвта е мистериозно нещо. Винаги се връща там, откъдето е тръгнала. Когато се възвърнах към вярата на своите праотци, изменникът Йоханес също се завърна в светите необясними тайнства. Моята осъществена съдба е помирение за мнозина.