Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Странно е усещането, че тази нощ може да бъде последната. Нощта, която съм чакал и за която съм се подготвял през целия си живот. Не се познавам достатъчно добре, но се надявам да запазя кураж. Знам, че смъртта не е чак толкова болезнена — та нали през тези последни седмици съм видял много от нея.
Тази нощ аз съм смирен. Спокоен. Тих. И щастлив както никога.
Може би е грешно да съм щастлив в нощ като тази? Ала от своя страна аз не обвинявам и не съдя никого. Без да се ядосвам, наблюдавам как венецианците прибират полагаемото им се от императорските складове и прекарват пълни лодки със скъпа мебелировка, килими и съдове до тесните товарни помещения на своите кораби. Не се гневя на богатите, на благородниците и на мъдрите, които купуват живота си и подкупват венецианците, за да осигурят за себе си и за семействата си място на техните галеони.
Всеки действа в съответствие със собствената си съвест. Лукас Нотарас също. И Генадий. Император Константин. Джустиниани.
В единствената останала неразрушена кула край Карисиосовата порта братята Гуачарди играят на зарове, пеят италиански любовни песни и умерено пият.
Колко красив, безметежен и ясен е този миг. Никога преди хартията не е била така гладка под моите пръсти и мастилото не е било толкова черно в моите очи. Никога преди писецът ми не е скърцал така мелодично. Сетивата ми са изострени — виждам и чувствам по-ясно от всякога. Така значи умиращият още веднъж опитва от прекрасната суета на живота.
Защо съм тъй честит? Защо тази нощ се усмихвам на смъртта?
Рано сутринта се явих пред Джустиниани. Той още спеше в издълбаната под крепостната стена каменна одая, макар че всичко се тресеше от артилерийската канонада. Беше в пълно бойно снаряжение, а край него лежеше младо гръцко момче в бляскави бойни доспехи. Предположих, че беше един от младежите, които василевсът беше обещал на Джустиниани като подкрепление. Те се бяха заклели да погинат край Свети Романовата порта.
Момчето се пробуди, седна като се прозяваше, потри очи с мръсните си юмруци и приглади рошавата си коса. Погледна ме закачливо и в първия момент го взех за единия от синовете на Лукас Нотарас. Толкова много приличаше на баща си. Изпитах завист за благоволението, което Джустиниани му оказваше, и не го погледнах в очите. В този миг се събуди протостраторът, а когато протегна гигантското си туловище, аз саркастично попитах:
— Да не би да си се отдал на онзи стар италиански порок, Джустиниани? Свършиха ли се жените в града?
Той избухна в смях, разроши косата на момчето и го тупна по гърба.
— Хайде, мързеливецо, на работа! — извика той. Момъкът ме стрелна с очи, изправи се, отиде до делвата с вино, напълни един бокал, след което на коляно го поднесе на Джустиниани.
— Този младеж няма да може дори гърба ти да пази в битката — подхвърлих жлъчно аз. — Много е слаб и дребен. Изгони го и ми позволи да заема неговото място. Във Влахерна байлото не се нуждае повече от мен.
Джустиниани разтърси биволската си глава и учудено ме загледа.
— Да не си ослепял? Нима не познаваш този благороден младеж?
В този миг очите ми се отвориха. Видях протостраторската огърлица около врата на юношата, всичко в мен се разтресе и аз удивено възкликнах:
— Милостиви Боже! Ана, ти ли си това? Как попадна тук?
— Тя дойде вчера и се постави под моя закрила — обясни Джустиниани. — Стражите я пуснали, защото носела моята огърлица. Ти обаче ще решиш какво да правим с нея.
Аз свирепо го изгледах, а той отстъпи, трикратно се прекръсти и се закле в раните Христови, че е прекарал нощта целомъдрено и че неговото собствено достойнство не би му позволило да се домогва със задни помисли към жената на приятел.
— Въпреки че изкушението беше много силно — въздъхна той. — Но аз съм твърде изтощен от сражения, безсънни нощи и тежки задължения, та да мисля за жени. За всичко си има време.
— Така, като сред събратя по оръжие, бих могла да призная, че чак сега разбирам френската Дева, която е носела панталони, за да може по-безопасно да живее сред сражаващите се мъже — безсрамно рече Ана.
Тя ме прегърна, целуна ме по бузите, притисна главата си до гърдите ми и с хълцане попита:
— Толкова ли съм погрозняла, та дори не можеш да ме познаеш? Бях принудена да си отрежа косите, тъй като нямаше да мога да си напъхам главата в този шлем.
Тя беше в прегръдките ми. Тя се притискаше до мен и вече не ме мразеше.
— Защо побягна от бащината си къща? — попитах аз. — Ти ли положи ръката си в моята онази нощ, когато голямата черква сияеше?
Джустиниани се изкашля, потри страната си, където доспехите го убиваха, и дискретно рече: