Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Ако архидяконът присъствуваше, той сигурно щеше да си спомни в този миг своя символ за паяка и мухата. Скоро злочестата девойка видя през спусналата се пред очите й мъгла, приближаващата се ботинка. Обкованите с желязо дъски пристегнаха крака й и той изчезна под страшния уред. Тогава ужасът я накара да се опомни.
— Махнете това ужасно нещо! — извика тя буйно и се изправи цяла разрошена. — Милост!
Девойката понечи да стане от леглото, за да се хвърли в краката на кралския прокурор, но кракът й бе приклещен в тежкия уред от дъбови дъски с желязна обковка и тя падна отмаляла над ботинката, като пчела с оловни крила.
По знак на Шармолю отново я положиха на леглото и две грамадни ръце прикрепиха на нежната й талия каиша, който висеше от свода.
— За последен път ви питам, признавате ли деянията, в които сте обвинена? — попита Шармолю с все същото невъзмутимо добродушие.
— Невинна съм.
— Тогава, госпожице, как обяснявате обстоятелствата, които ви уличават?
— Уви, монсеньор, и аз не зная!
— Значи отричате?
— Всичко!
— Почвайте! — каза Шармолю на Пиера.
Пиера обърна ръчката на скрипеца, ботинката се затегна и нещастницата нададе писък, какъвто нито един човешки език не е в състояние да изрази.
— Спрете — каза Шармолю на Пиера. — Признавате ли? — обърна се той към египтянката.
— Всичко! — извика злочестата девойка. — Признавам! Признавам! Милост!
Тя не беше проверила силите си, когато реши да се подложи на изтезанието. Бедно дете, чийто живот до този момент бе тъй безгрижен, тъй сладък, тъй приятен! Първата болка го сломи.
— Човеколюбието ме принуждава да ви кажа — забеляза кралският прокурор, — че след това признание ви очаква смърт.
— Тя ми е едничката надежда! — прошепна девойката и падна примряла върху коженото легло, превита на две, увиснала на ремъка, закопчан на гърдите й.
— Хайде, хубавице моя, съвземете се малко — каза метр Пиера и я повдигна. — Приличате на златния овен, който виси на шията на Бургундския херцог.
Жак Шармолю повиши глас:
— Писарю, пишете! Циганска девойко, признавате ли участието си в дяволските трапези, оргии и магии ведно със зли духове, вещици и вампири? Отговорете!
— Да — каза тя тъй тихо, че думите й се сляха с диханието й.
— Признавате ли, че сте виждали овена, който се появява в облаците по заповед на Велзевул, за да свика демонското сборище, и който е видим само за магьосниците?
— Да.
— Признавате ли, че сте се покланяли на главите на Бафомет, тези отвратителни идоли на тамплиерите?
— Да.
— Че сте били в постоянно сношение с дявола посредством една вярна коза, също привлечена в процеса?
— Да.
— Признавате ли най-сетне, че с помощта на демона и на призрака, наричан от простолюдието монаха привидение, сте ранили и убили през нощта на двадесет и девети март един капитан на име Феб дьо Шатопер?
Тя вдигна към съдията големите си, безизразни очи и отвърна сякаш машинално, без да трепне, нито да се запъне:
— Да.
Явно беше, че всичко в нея бе скършено.
— Пишете, писарю! — каза Шармолю. После той се обърна към изтезателите.
— Отвържете затворничката и я върнете в залата. Когато „събуха“ обвиняемата, кралският прокурор при духовния съд разгледа крака й, още изтръпнал от болката.
— Няма нищо страшно! — каза той. — Извикахте навреме. Пак ще можете да танцувате, хубавице!
После той се обърна към колегите си от духовния съд:
— Най-сетне правосъдието откри истината! Какво облекчение, господа! Госпожицата трябва да признае, че се отнесохме към нея с възможно най-голяма мекост.
III. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО
Когато се върна бледа и накуцваща в съдебната зала, циганката бе посрещната с всеобщ шепот на задоволство. От страна на зрителите — задоволено нетърпение, каквото се изпитва в театъра към края на последния антракт. От страна на съдиите — надеждата, че скоро ще вечерят. Малката козичка също изблея радостно. Тя пожела да изтича при господарката си, но я бяха вързали за пейката.
Беше се съвсем стъмнило. Понеже не бяха запалили други свещи, залата бе тъй слабо осветена, че дори стените не се виждаха. Здрач обвиваше всички предмети като в мъгла. Из нея едва изплуваха няколко апатични съдийски лица. Срещу тях, в другия край на дългата зала, се виждаше една неясна бяла точка, която се открояваше на тъмния фон — обвиняемата.
Тя се бе довлякла до мястото си. Когато Шармолю се настани величествено на своето място, той седна, после стана повторно и каза, сдържайки задоволството от успеха си: