Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Тази преизподня носеше най-обикновеното име „стая за разпити“.
Пиера Тортьорю, заклетият палач, се беше отпуснал небрежно на дюшека. Помощниците му, две джуджета с квадратни лица, с кожени престилки и платнени панталони, обръщаха нажежените железа върху жаравата.
Клетата девойка напразно се опитваше да си вдъхне смелост. Още с влизането си в стаята тя бе обхваната от непреодолим ужас.
Стражите на съда застанаха от едната страна, а свещениците от духовния съд — от другата. В единия ъгъл имаше писалище, зад което седеше писар.
Метр Жак Шармолю се приближи до циганката със свойствената си блага усмивка.
— И така, скъпо дете, все още ли продължавате да отричате?
— Да — отвърна тя с угаснал вече глас.
— В такъв случай — поде Шармолю — ще ни бъде много неприятно, но ще трябва да ви разпитаме по-настойчиво, отколкото бихме желали. Благоволете да седнете на това легло. Метр Пиера, направете място на госпожицата и затворете вратата.
Пиера стана неохотно.
— Ако затворя вратата — каза той, — огънят ми ще угасне.
— Добре тогава, драги, оставете я отворена.
Есмералда обаче продължаваше да стои права. Това кожено легло, на което се бяха гърчили толкова клетници, беше зловещо. Обзета от смъртна уплаха, тя се вледени до мозъка на костите си. Стоеше, загубила ума и дума, извън себе си от ужас. По един знак на Шармолю двамата помощници я грабнаха и я поставиха да седне на леглото. Те не й причиниха никаква болка, но само при допира с тях и с кожения дюшек тя почувствува, че цялата й кръв се оттегля от сърцето й. Обходи с блуждаещ поглед стаята. Стори й се, че всички уродливи изтезателски уреди оживяват и се запътват към нея от всички страни, за да запъплят по тялото й, да я захапят и защипят. В сравнение с инструментите, които бе виждала дотогава, те бяха като прилепи, стоножки и паяци сред птици и други насекоми.
— Къде е лекарят? — попита Шармолю.
— Тук съм — отвърна една черна роба, която девойката не беше още забелязала.
По тялото й полазиха тръпки.
— Госпожице — прозвуча отново престорено благият глас на прокурора от духовния съд, — за трети път ви питам, продължавате ли да отричате престъплението, в което сте обвинена?
Този път тя само кимна отрицателно с глава. Гласът й измени.
— Отричате? — каза Жак Шармолю. — Е, няма що, много ми е неприятно, но ще трябва в такъв случай да изпълня служебния си дълг.
— Господин кралски прокурор — каза грубо Пиера, — с какво ще започнем?
Шармолю се поколеба за миг, озадачен като поет, който търси рима.
— С ботинката.
Злочестата девойка се почувствува така напълно изоставена от бога и от хората, че склони глава на гърдите, безжизнена и съвършено отпаднала.
Палачът и лекарят пристъпиха едновременно към нея. В същото време двамата помощници почнаха да ровят в отвратителния си арсенал.
При дрънкането на зловещите железа нещастното дете трепна като мъртва жаба, през която прокарват ток.
— О! — прошепна тя тъй тихо, че никой не я чу. — О, мой Феб!
После пак застина, неподвижна и безмълвна като мрамор. Тази гледка би трогнала всяко друго, само не съдийско сърце. Като че ли сам сатаната разпитваше под кървавочервения вход на ада една злочеста грешна душа. Нима в нещастното тяло на това нежно и крехко създание щеше да се впие зловещият мравуняк от триони, колела, триножници, нима то щеше да бъде предоставено на клещите и на грубите лапи на палачите? Клето просено зрънце, което човешкото правосъдие се готвеше да смели под чудовищните воденични камъни на своята инквизиция.
През това време мазолестите ръце на помощниците на Пиера Тортьорю разголиха грубо прелестното краче с изящен глезен, което толкова пъти бе омайвало хората по кръстопътищата на Париж със своята хубост и грация.
— Жалко — промълви палачът, разглеждайки неговите изящни и нежни очертания.