Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Колко е часът?
Козичката го погледна с умния си поглед, вдигна позлатеното си копитце и удари седем пъти. Беше действително седем часът. Тръпка на ужас пробягна из залата.
Гренгоар не можа да се сдържи.
— Тя се погубва! — извика високо той. — Нима не виждате, че не си дава сметка какво прави?
— Тихо, вие там, селяците в дъното на залата! — сопна се сърдито разсилният.
Посредством същите особени движения с дайрето Жак Шармолю успя да накара козичката да направи всички други различни номера — да каже деня, месеца и прочее, — на които нашият читател е бил вече свидетел. По силата на една оптическа измама, свойствена на съдебните следствия, същите зрители, които може би неведнъж бяха ръкопляскали по кръстопътищата на невинните хитрини на Джали, се ужасяваха от тях сега под сводовете на съдебната палата. Козичката беше несъмнено самият сатана.
Работата се влоши, когато кралският прокурор изпразни върху плочите на пода кожената торбичка, пълна с букви, която Джали носеше на шията си, и козичката състави с крачето си от пръснатата азбука съдбоносно име „Феб“. Магията, на която бе жертва капитанът, се стори на всички неопровержимо доказана, и в очите на присъствуващите циганката, прелестната танцьорка, която толкова пъти бе омайвала минувачите с миловидността си, се превърна в ужасна вещица.
Впрочем тя не даваше ни най-малък знак на живот. Нито изящните движения на Джали, нито заплахите на съда, нито глухите проклятия на слушателите, нищо не стигаше вече до съзнанието й.
За да я накарат да дойде на себе си, трябваше един сержант да я разтърси безмилостно, а председателят на съда да повиши тържествено глас:
— Девойко, вие сте от циганската раса, която открай време се занимава с магии. През нощта на 29, миналия месец, март, ведно с омагьосаната коза, подведена под отговорност в същото дело, и при съдействието на пъклените сили вие сте убили посредством магии и всевъзможни способи един капитан от кралските стрелци, Феб дьо Шатопер. Още ли отричате?
— О, ужас! — възкликна девойката, закривайки лице с ръце. — О, мой Феб! Та това е същински ад!
— Продължавате ли да отричате? — попита студено председателят.
— Да, отричам! — каза тя със зловещ глас и се изправи. Очите й хвърляха искри.
Председателят продължи невъзмутимо:
— Как обяснявате тогава фактите, които говорят против вас?
— Аз вече казах — отвърна тя с прекъснат от вълнение глас. — Не зная. Един свещеник. Един свещеник, когото не познавам. Прокълнат свещеник, който ме преследва.
— Точно така — поде съдията. — Монахът привидение. — О, господа съдии! Имайте милост! Аз съм само едно бедно момиче…
— От Египет — добави съдията.
Метр Жак Шармолю взе думата и каза благо:
— Като вземем предвид прискърбното упорство на обвиняемата, предлагам да бъде подложена на изтезание.
— Съдът е съгласен — заяви председателят. Нещастницата се разтрепера от глава до пети.
Тя стана въпреки това по заповед на стражата и се отправи с доста твърди стъпки към една малка вратичка. Жак Шармолю и членовете на духовния съд вървяха пред нея. Клетата циганка бе обградена от два реда стражи. Вратичката тутакси се отвори пред нея и после пак се затвори. Тя се стори на Гренгоар като страшна паст, която погълна девойката.
Когато циганката изчезна, в залата се разнесе жално блеене. Малката козичка плачеше.
Заседанието бе преустановено. Един от съветниците забеляза, че господа съдиите били уморени и ще стане много късно, ако чакат края на изтезанието, но председателят отговори, че съдията трябва да знае да се жертвува в името на своя дълг.
— Ах, гази омразна хубостница! — каза един стар съдия. — Защо трябваше да кара да я изтезават, преди да сме вечеряли!
II. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО
Неотлъчно обкръжена от зловещата си свита, Есмералда се изкачи и слезе по разни стълби из коридорите на съдебната палата, където беше толкова тъмно, че горяха свещи посред бял ден. Съдебните пристави я блъснаха в една зловеща стая. Това беше кръгло помещение в приземния етаж на една от дебелите кули, които и днес още стърчат над пласта модерни сгради, с които новият Париж е затрупал стария, тази гробница нямаше прозорци и единственият й отвор беше ниска, обкована в желязо тежка вратичка. В нея бе достатъчно светло. Сред дебелата стена бе издълбана пещ, в която гореше буен огън, чиито червени отблясъци изпълваха подземието и затъмняваха светлината на жалката свещ, закрепена в един ъгъл. Желязната решетка, служеща за вратичка на пещта, бе вдигната в тези момент и в отвора на пламтяща паст, ярко очертана върху тъмната стена, се виждаше само долният край на пречките й, напомнящи остри и редки черни зъби. Самата пещ пък напомняше приказен дракон, бълващ пламъци. На светлината на огъня затворничката видя навред из стаята, разни страшни уреди, за чиято употреба нямаше представа. По средата, върху съвсем ниско легло бе проснат кожен дюшек. Над него висеше каиш с тока, прикрепен за медна халка, захапана от зъбите на тъпоносо чудовище изваяно в центъра на свода. Клещи, щипци, широки, подобни на палешници железа бяха пъхнати в пещта и се нажежаваха едни връз други върху жаравата. Кървавите отблясъци на огъня осветяваха пръснатите из цялата стая какви ли не злокобни инструменти.