Парижката Света Богородица

— Хм! — отвърна Гренгоар. — Нямам особено доверие в кротки физиономии със свити ноздри и тънки устни.

Но окръжаващите зашъткаха на двамата събеседници да млъкнат. Искаха да чуят едно важно показание.

— Господа съдии — говореше в средата на залата някаква старица, чието лице така се губеше под дрехите й, че тя изглеждаше като куп ходещи парцали, — господа съдии, това, което ще ви кажа, е също така вярно, както е вярно, че аз съм Фалурдел, че живея от четиридесет години при моста Сен Мишел, че плащам редовно всички такси, данъци и налози, че къщата ми се намира срещу дома на Тасен-Каяр, бояджията, от горната страна на реката. Жалка старица сега, хубава девойка някога, господа съдии! Не щеш ли, преди известно време ми казаха: „Фалурдел, недей да въртиш много чекръка си вечер, дяволът обича да реше с рогата си хурките на бабичките. Нима не знаете, че монахът привидение, който лани бродеше край Тампъл, се явява сега в Сите? Пазете се, Фалурдел, да не би да потропа на вратата ви!“ Една вечер, както си предях на чекръка, някой потропа на вратата ми. Питам кой е. Отвръщат ми с проклятие. Отварям. Влизат двама мъже. Единият черен такъв, а с него един хубав офицер. На черния само очите се виждаха — два въглена. Останалото бе скрито под плащ и шапка. Ето че ми казват: „Стаята на света Марта“. Това е стаята ми на горния етаж, господа, най-чистата. Дават ми едно екю. Прибирам екюто в чекмеджето и си казвам: „Утре ще купя шкембе и черва от месарницата на улица «Глориет».“ Качваме се. Пристигаме горе и докато се обърна, черният изчезна. Това ме учуди не малко. Офицерът, който беше хубав като знатен благородник, слиза с мене. Излиза. Докато изпреда четвърт чиле, ето го, че се връща с една хубава девойка, същинска кукличка, която би блестяла като слънце, ако имаше нещо на главата си. Тя водеше със себе си козел, голям козел, не помня дали беше черен, или бял. Това ме накара да се усъмня. Момичето не ми влиза в работата, но козелът!… Не обичам тия брадати и рогати животни. Същински мъже. А освен това миришат на дяволско сборище. Но аз, разбира се, нищо не казвам. Нали съм получила екюто. Права съм, нали, господин съдия? Придружих девойката и капитана до горната стая и ги оставям сами, тоест с козела. А самата аз слизам отново и пак почвам да преда. Трябва да ви кажа, че моята къща е двуетажна и задната й страна гледа към реката, както всички къщи от моста. Прозорците на партера и първия етаж са към водата. Та аз, значи, си предях. Не знам защо все ми беше в главата монахът привидение — сигурно козелът ме подсети за него, пък и красивото момиче беше много странно облечено. Изведнъж чувам горе писък, стъклото изпращя, прозорецът се отвори. Изтичвам на моя прозорец, който е отдолу, и нещо тъмно прелита край мене и цапва във водата. Призрак, облечен като свещеник. Имаше луна. Аз видях много ясно. Той заплува към Сите. Тогава, цялата разтреперана, извиках стражите. Господата от нощната стража влязоха и понеже не разбраха в първия момент за какво ги викам, а бяха пийнали, взеха, че ме набиха. Аз им обясних. Качваме се. И какво намираме? Бедната ми стая цялата в кръв, капитанът проснат на земята с кама в гърлото, момичето се прави на умряло, а козелът се ежи срещу нас. „Отлично — казах си, — най-малко две седмици ще трябва да мия пода, да търкам, стържа, цяла напаст!“ Отнесоха офицера, горкият младеж! И момичето, цялото раздърпано. Чакайте, най-неприятното е, че когато на другия ден пожелах да взема екюто, за да купя шкембе, намерих на мястото му едно сухо листо.