Парижката Света Богородица

В крепостта Сент Антоан, в съдебната палата, в Лувър тези подземни сгради служеха за затвори. Колкото по-навътре в земята слизаха етажите на тези затвори, те ставаха все по-тесни и по-мрачни. Като кръгове, в които се редуваха последователно различните степени ужас. Данте не би могъл да намери нищо по-подходящо за своя „Ад“. Тези затвори фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърляше в нея осъдения на смърт. Ако някое злочесто същество попаднеше тук, то трябваше да се сбогува със светлината, с въздуха и живота, с ogni speranza173. То излизаше оттук само за да отиде на бесилото или на кладата. Понякога изгниваше живо. Човешкото правосъдие наричаше това „забравяне“. Осъденият чувствуваше надвиснала между себе си и хората огромната грамада от камъни и хора, целия затвор. Тежката бастилия бе сякаш огромен катинар със сложно устройство, който го заключваше извън света на живите.

В такава една яма, в такъв каменен чувал, издълбан по заповед на Луи Свети в подземията на Турнел, хвърлиха осъдената на обесване Есмералда. Страхуваха се да не би да избяга. Грамадната съдебна палата тежеше над главата й. Клета мушичка, та тя не бе в състояние да помръдне и най-малкото й камъче.

Без съмнение и провидението, и обществото бяха еднакво несправедливи към нея. Не беше необходим целият порой от нещастия и изтезания, за да сломят това тъй крехко създание.

Тя стоеше там, загубена в мрака, погребана, заровена, зазидана. Всеки, който би я видял в това състояние, след като я бе виждал да танцува засмяна на слънцето, би-изтръпнал, Студена като нощта, студена като смъртта, никакъв полъх в косите й, никакъв човешки глас до ушите я, никакъв дневен лъч до очите й, превита на две, смазана под тежестта на веригите, сгушена до една стомна с водя н парче хляб върху стиска слама в кална локва, образувана от капките, която се стичаха от влажните стени на тъмницата, неподвижна, дори бездиханна, тя беше безсилна вече дори да страда. Феб, слънцето, денят, волният въздух, парижките улици, танците и ръкоплясканията, сладкият любовен разговор-с офицера, а после свещеникът, сводницата, камата, кръвта, изтезанието, бесилката — всичко това се мяркаше все още в съзнанието й ту като ликуващо златно видение, ту като грозен кошмар. Но тези спомени бяха вече за нея само ужасна неясна борба, обвита в мрак или далечна музика, която долиташе отгоре, от земята, и не стигаше до злочестата девойка, погребана в земните недра.