Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Парижката Света Богородица
Парижката Света Богородица - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Парижката Света Богородица

Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:

Най-широка популярност Виктор Юго дължи на своите романи. „Парижката света Богородица“ и „Клетниците“ принадлежат към най-много превежданите и преиздавани книги от XIX век до днес. Те са както романтически, така и социални романи, изградени с неповторим колорит върху конкретен исторически фон и завладяващи читателя с послание за дълбока човечност. В основата им живее характерната за Юго тема за възхода на светлината, за извечния антагонизъм между силите на мрака и светлината, между доброто и злото.
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
1 ... 131 132 133 134 135 136 137 138 139 ... 212
Перейти на страницу:

В крепостта Сент Антоан, в съдебната палата, в Лувър тези подземни сгради служеха за затвори. Колкото по-навътре в земята слизаха етажите на тези затвори, те ставаха все по-тесни и по-мрачни. Като кръгове, в които се редуваха последователно различните степени ужас. Данте не би могъл да намери нищо по-подходящо за своя „Ад“. Тези затвори фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърляше в нея осъдения на смърт. Ако някое злочесто същество попаднеше тук, то трябваше да се сбогува със светлината, с въздуха и живота, с ogni speranza173. То излизаше оттук само за да отиде на бесилото или на кладата. Понякога изгниваше живо. Човешкото правосъдие наричаше това „забравяне“. Осъденият чувствуваше надвиснала между себе си и хората огромната грамада от камъни и хора, целия затвор. Тежката бастилия бе сякаш огромен катинар със сложно устройство, който го заключваше извън света на живите.

В такава една яма, в такъв каменен чувал, издълбан по заповед на Луи Свети в подземията на Турнел, хвърлиха осъдената на обесване Есмералда. Страхуваха се да не би да избяга. Грамадната съдебна палата тежеше над главата й. Клета мушичка, та тя не бе в състояние да помръдне и най-малкото й камъче.

Без съмнение и провидението, и обществото бяха еднакво несправедливи към нея. Не беше необходим целият порой от нещастия и изтезания, за да сломят това тъй крехко създание.

Тя стоеше там, загубена в мрака, погребана, заровена, зазидана. Всеки, който би я видял в това състояние, след като я бе виждал да танцува засмяна на слънцето, би-изтръпнал, Студена като нощта, студена като смъртта, никакъв полъх в косите й, никакъв човешки глас до ушите я, никакъв дневен лъч до очите й, превита на две, смазана под тежестта на веригите, сгушена до една стомна с водя н парче хляб върху стиска слама в кална локва, образувана от капките, която се стичаха от влажните стени на тъмницата, неподвижна, дори бездиханна, тя беше безсилна вече дори да страда. Феб, слънцето, денят, волният въздух, парижките улици, танците и ръкоплясканията, сладкият любовен разговор-с офицера, а после свещеникът, сводницата, камата, кръвта, изтезанието, бесилката — всичко това се мяркаше все още в съзнанието й ту като ликуващо златно видение, ту като грозен кошмар. Но тези спомени бяха вече за нея само ужасна неясна борба, обвита в мрак или далечна музика, която долиташе отгоре, от земята, и не стигаше до злочестата девойка, погребана в земните недра.

Откакто беше тук, не бодърствуваше, но и не спеше. Затворена в злощастието и в тъмницата, тя не смогваше вече да различи бдението от съня, бляна от действителността, както денят и нощта се сливаха за нея. Всички представи се смесваха и пречупваха смътно в мисълта й. Тя не чувствуваше, не разбираше, не мислеше. Най-многото можеше може би все още да сънува. Едва ли някога човешко същество е било тъй близко до небитието.

Както бе вцепенена, замръзнала, вкаменена, тя едва си бе дала сметка, че два-три пъти капакът над главата й се бе отворил безшумно, без да пропусне нито лъч светлина, и нечия ръка й бе подхвърлила кора черен хляб. А това беше единствената й връзка, с хората — ежедневното посещение на тъмничаря.

— Един-единствен звук все още владееше несъзнателно напрегнатия й слух. Влагата се сцеждаше над главата й през мухлясалите камъни на свода и капки вода на равни промеждутъци се отронваха. Тя се вслушваше безсмислено в шума им, когато те падаха в локвата до нея.

Тези капки вода, падащи в локвата, бяха единственото нещо, което все още се движеше край нея, единственият часовник, който отмерваше времето, единственият шум, който долиташе до нея от целия земен грохот.

вернуться

173

Всяка надежда (лат.). — Б. пр.

1 ... 131 132 133 134 135 136 137 138 139 ... 212
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)