Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Ах! — извика тя, закрила с ръце очите си ч трепереща конвулсивно. — Свещеникът!
После отпусна отчаяно ръце и остана седнала, с наведена глава, втренчила поглед в земята, безмълвна и все още трепереща.
Свещеникът я гледаше като ястреб, който дълго се вие над сгушена в житата чучулига, дълго стеснява страхотните кръгове, които описва, и внезапно се устремява като мълния към жертвата си и я сграбчва пърхаща в ноктите си.
Тя зашепна полугласно:
— Довършете ме! Довършете ме! Нанесете ми последния удар!
И сгуши ужасена глава в раменете си, като овца, която очаква топора на касапина.
— Нима ви вдъхвам ужас? — попита той. Тя не отговори.
— Ужас ли ви вдъхвам? — попита повторно той.
— Да — отвърна девойката и устните й се сгърчиха в нещо като усмивка. — Палачите обичат да се гаврят с осъдените. Месеци вече този човек ме преследва, заплашва, ужасява. Господи, колко щастлива бях, докато не бях го срещнала! Той ме хвърли в тази бездна! О, небе! Той уби… той го уби! Моя Феб! — И тя избухна в ридания и вдигна очи към свещеника. — О, клетнико! Кой сте вие? Какво ви сторих? Толкова ли ме мразите? Горко ми! Какво имате против мене?
— Обичам те! — възкликна свещеникът.
Сълзите й внезапно секнаха. Тя го погледна като малоумна. Той падна на колене и я обгърна с пламналия си поглед.
— Чуваш ли! Обичам те! — извика още веднъж той.
— Що за любов! — каза, потръпвайки, нещастницата.
— Любов на прокълнат! — отвърна той.
И двамата замълчаха за миг, притиснати от тежестта на изживяванията си: той — обезумял, тя — неразбираща нищо.
— Слушай — промълви най-сетне свещеникът, обзет от странно спокойствие, — ще узнаеш всичко. Ще ти разкрия дори това, което досега сам на себе си не съм се осмелявал да призная, когато тайно запитвах съвестта си в безмълвните нощни часове, през които мракът е толкова дълбок, че ни се струва, че бог може да ни види. Слушай. Преди да те срещна, аз бях щастлив, девойко…
— Аз също — въздъхна едва чуто тя.
— Не ме прекъсвай. Да, аз бях щастлив или най-малкото си въобразявах, че съм щастлив. Бях непорочен, душата ми бе изпълнена с кристална чистота. По-горда, по-сияйна от всички други се издигаше моята глава. Свещениците черпеха от мене целомъдрие, а учените — наука. Да, науката беше всичко за мене, Тя ми беше сестра и ми стигаше. Но минаха години и почнаха да ме спохождат други мисли. Неведнъж плътта ми се вълнуваше, когато край мене минеше жена.
— Силата на пола, силата на мъжката кръв, което аз, като безумен юноша, си въобразявах, че навеки съм потушил, неведнъж разтърси конвулсивно веригата на железните обети, приковаващи ме към студения каменен олтар. Но постът, молитвата, заниманията, умъртвяването на плътта направиха духа ми неин господар. Освен това аз избягвах старателно жените. Впрочем достатъчно бе да отворя някоя книга и нечестивият дим на помислите ми се разсейваше пред сиянието на науката. След няколко минути само всичко плътско и земно отстъпваше далеч от мене и аз бях спокоен, омаян и разведрен от безметежния блясък на вечната истина. Докато демонът се опитваше да ме съблазни само с неясни женски очертания, които зървах сегиз-тогиз в църквата, по улиците, по ливадите и които рядко спохождаха сънищата ми, аз лесно ги побеждавах. Уви, ако сега съм сразен, бог е виновен, защото не е дарил с еднаква сила човека и демона. Слушай. Един ден.
Тук свещеникът се сиря и затворничката чу въздишките му, които се изтръгваха с хриптящо хъркане от гърдите му.
— … един ден — продължи той — се бях облегнал на прозореца на килията си… Коя книга четях? О, всичко се върти вихрено в главата ми. Но помия, че четях. Прозорецът гледаше към площада. Чувам биене на дайре, музика. Ядосан, че смущават задълбоченото ми четене, поглеждам към площада. О, други наблюдаваха това, което виждах аз, но независимо от това тази гледка не беше създадена за човешки взор. Беше пладне, грееше силно слънце и там, сред площада танцуваше някакво създание, Създание с тъй дивна красота, че бог би го предпочел пред светата Дева и би го избрал за своя майка, ако то бе съществувало, когато той стана човек! Очите на девойката бяха черни и блестящи. Няколко, косъма от черната й коса, пронизани от слънчевите лъчи, блестяха като златни нишки, Краката й не се виждаха във вихъра на танца, както не се виждаха спиците на шеметно въртящо се колело. Около главата й в черните й плитки святкаха на слънцето метални пластинки и осветяваха като корона от звезди челото й. Синята й рокля, осеяна с пайети, блещукаше, осеяна сякаш от хиляди искри като звездна лятна нощ. Мургавите й гъвкави ръце се виеха около талията й като два ешарпа. Тялото й беше удивително хубаво. О, какъв лъчезарен образ, който се открояваше ярко дори в блясъка на слънчевите лъчи!… Уви, девойко, това беше ти! Изненадан, опиянен, очарован, аз ти се любувах на воля. Гледах те, докато внезапно изтръпнах ужасен. Почувствувах, че съм във властта на магия!