Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
— Не, сър. За мен няма никакъв смисъл. Прилича на нещо, извадено от „Хиляда и една нощ“ — чиста фантазия. Може би историческата подплата е вярна, но е трудно човек да си представи нещо от този род в днешни дни. Мисля, че Ростоворовски прикрива някого. Или че се е смахнал.
— Какво би могъл да крие? Какво би спечелил?
— Време, сър. Време за Рандал и момичето. Да се измъкнат.
— И какво би се случило, ако се измъкнат? — обади се отново черният академик. Лицето му бе смръщено повече от всякога. Той вече имаше представа какво би могло да се случи.
Стрейкър направи пауза, преди да отговори. Всички те вече знаеха отговора, но въпреки това той трябваше да бъде произнесен.
— Не съм сигурен, сър. Те може просто да бягат, без да мислят за нищо друго. Или пък планират да се обърнат към обществото и да разкрият замисъла ни.
— Ще им повярва ли някой? — попита адвокатът.
— Някои хора, да. Достатъчно на брой. Но това, което ще стане тук, е без значение. Важно е как ще се развият нещата в Иран. Хомейни ще им повярва, Хомейни и тези, които го следват. Ще прозвучи като погребален звън за заложниците. Би могло даже да доведе до война.
В стаята настъпи мълчание. После прозвуча четвърти глас — гласът на водещия стратег на политическия комитет — Джон Б. Фицпатрик.
— Значи Рандал е опасен. Трябва да бъде намерен и спрян.
— А ако не може да бъде спрян, сър? — попита Стрейкър.
— Тогава трябва да бъде елиминиран.
38.
Ню Йорк
Събота, 22 декември 1979
Фереще прекара съботната сутрин в иранското консулство в постъпки за получаване на нов паспорт с обяснението, че е загубила стария. Доста пари преминаха от ръка в ръка преди недружелюбният чиновник да се съгласи да заведе молбата й. Ако се окажеше необходимо да напусне страната, тя можеше да го стори без опасно забавяне веднага щом паспортът станеше готов. Чиновникът й каза да се обади в понеделник. След един бърз обяд близо до консулството тя потегли на пазар из Манхатън. Купи дрехи и много други неща, от които и двамата се нуждаеха.
В десет сутринта в събота, докато Фереще беше в консулството, Рандал се появи във Фондацията за изследване на измаилизма на Ривърсайд Драйв, зад колежа Барнард. Беше уморен. Изминалите няколко дни бяха взели своята дан, но той знаеше, че най-лошото все още му предстои, че ще има съвсем малко или почти никакво време за почивка, докато не намери хората, които търсеше. Все едно изкачваше планина в мъгла, без път назад, връх, който не се вижда и е недостижим. Имаше толкова малко опори и толкова много места, където би могъл да се подхлъзне и падне, че понякога му се искаше това най-сетне да се случи. Искаше да си отдъхне, да отпусне хватката си и да потъне без усилие в бездната.
Бе телефонирал в петък следобед, за да си уреди среща с директора на фондацията. Беше казал по телефона толкова малко, колкото бе възможно, обяснявайки на секретарката, че има неотложен проблем, който трябва да обсъди, и че се нуждае от съвет по един аспект на измаилизма. Тя го бе попитала за името и организацията, която представлява, и той й бе отговорил, че е доктор Джеймс Сондърс, бивш сътрудник на Техеранския университет. Не вярваше, че биха могли да проверят.
Посрещна го лично директорът на фондацията, висок побелял мъж, който приличаше повече на преуспяващ дипломат или адвокат. Рандал веднага забеляза, че той е повече администратор, отколкото учен. Изглежда, беше арабин, най-вероятно египтянин или сириец. Катраненочерната му коса беше примесена със сиви кичури, грижливо сресани назад, сякаш за да му придадат още по-респектиращ вид. Рандал прецени, че е на около четиридесет и пет години; имаше безупречни маниери.
— Доктор Сондърс? — попита той, протягайки ръка за поздрав.
Жестовете му бяха отработени и точни, маниери на будещ доверие, предразполагащ партньор. Рандал обаче не го хареса още от пръв поглед.
— Моля — продължи директорът, — седнете. Ще поръчам да ни донесат кафе. Настанете се удобно.
Рандал различи оксфордската интонация, образованието, което само богатите чужденци можеха да си купят в Англия. Колко ли усилено трябва да е работил този мъж, за да стане английски джентълмен? Нямаше да е леко да прецени, не и в малкото време, с което разполагаше. Тук имаше заложени капани и той трябваше да се движи внимателно, с минимум разкриване, опипвайки събеседника си, без в крайна сметка да знае дали може да му се довери, или не.