В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Една фотография в края на сборника показваше елегантната сграда на новата обществена библиотека, заместила по-старата, доста по-внушителна сграда — наистина старомодна със своите бели колони и бели корнизи, типични за ренесансовия стил, господствал по онова време. Съборили я, за да освободят мястото за новата. Необходим ми бе обаче само един миг, за да се досетя какво бе останало до днес от запечатаното на снимката: фонтанът, който италианските строители бяха съградили в средата на триъгълно оформената тревна площ пред библиотеката като част от тяхното възприятие за значението на Столетието. Несъмнено по времето, откогато датира тази фотография, още не е било започнато прокарването на шосето, което сега стига до новото кметство, превърнало се в централната и най-важната сграда в града. Или може би този фонтан е служел не толкова като знак на приноса на италианците към преуспяването на града, а просто като един паметник в чест на тяхното неопровержимо присъствие тук.
За да не останат по-назад, ливанците също бяха изградили свой монумент — голяма църква, посветена на Дева Мария, извисяваща се над техния клуб в едно от предградията. Църквата беше увенчана с бетонен конус с вита конструкция, със спирални извивки, на височина до три или четири етажа и се открояваше със заострения си връх над всичко наоколо като пристанищен фар. Всички тези неща съставляваха една по-различна история, непресекваща и като че ли нямаща нищо общо с пристанищната дейност, с пожарникарските коли и с градските съветници, които присъстваха във всички митове за основаването и ранното процъфтяване на Мърси след прогонването на индианците от тези земи. По-скоро изглеждаше така, сякаш е имало повторна колонизация, но този път много по-кротка и по-безкръвна, самоуверена и способна да се защитава сама, която не толкова подменя династиите на сивобрадите основатели на града, колкото ги изтласква постепенно в забвение.
Но въпреки всичко историите на тези две колонизации не бяха чак толкова различни — първите заселници в града са имали същите скромни корени и никой от тях не е притежавал виден произход. И те са страдали от същите трудности, от същия недоимък. И те са вярвали, че завинаги ще си останат чужди на тази земя, с която толкова трудно са се преборвали. Може би дори и мотивите да се разказва сега всичко това също не се разминаваха много — бяха продиктувани от желанието не толкова да се възхвалява миналото, а да му се отдаде заслужена почит, дори ведно с всичките долни и безчестни постъпки. За да се пренареди миналото като облагородяващ източник за настоящото щастливо благоденствие.
Срещах се с професор Мариани в тясната и душна редакция на издавания от него „Работнически вестник“. Той често измъкваше списък с въпроси от чекмеджето на малкото си бюро, отрупано с папки и стари вестници. Сакото му беше преметнато небрежно върху стола, вратовръзката разхлабена, а ръкавите му — запретнати. Изглеждаше като чиновник, като карикатура на себе си, професор социалист, бъхтещ се в мръсния кабинет на редакцията на своя социалистически вестник.
— Това е чудесно, Виктор, великолепно е! — Не можеше да се отрече, че в неговия ентусиазъм винаги се долавяше нотка на искреност и неподправена радост. — Всичко е тук, цялата история, от началото до края, има я и войната, разбира се, има я и дискриминацията. Не се стеснявай да питаш за тези неща, а продължавай да ровиш, да ровиш, да се спускаш все по-надълбоко. Питай за всичко, за техните ипотеки, колко са задлъжнявали, колко са печелели. Това е нещо удивително, това невероятно богатство, натрупано само от едно поколение. Знаеш ли колко много столетия те са живеели все по един и същи начин, със своите дребни спорове за парче земя и за няколко кози?
Започнахме нашите интервюта, като се заехме отначало с около половин дузина мъже, пристигнали тук през двадесетте години на XX век. Те бяха с различни съдби, но аз долових сред тях повтарящи се детайли в страданията, които бяха преживели, когато в годините на самота в Канада са били принуждавани да се утвърждават по начин, който по-късните италиански емигранти, по-уверени в своите дребни цели, никога не са познали. В тях имаше и дух, с което спечелиха уважението ми, някаква пристрастеност към всичко по-мащабно, особено в техните предприемачески дръзновения. Повечето италианци бяха работили като роби в продължение на много години, за да похарчат накрая придобитите с толкова пот спестявания за ненужната екстравагантност на домовете си, за да градят бизнес, династии, предприятия. Един бе превърнал оранжерията си в туристическа атракция, като продавал цветя и тропически растения, но понеже и това му се видяло малко, пристроил неголяма зоологическа градина с овце, зайци и елени, понита за езда, като накрая добавил една лама и един тибетски як. Приключил с изграждането на закусвалня, в която, под палмите и портокаловите дръвчета, се сервирала евтина храна.