В стъклената къща

— Не е, Дино — опроверга го Коломба. — Може би тъкмо това не е доизяснено. Професорът каза, че ще подпомага студентите да започнат проучванията и това е всичко. Но виж, книгата, добави той, това вече било съвсем друга работа, защото, първо, трябвало да се съберат парите и едва след това всичко да се уточнява и решава.

Заговорихме за това как да извършим проучванията. Подозренията на баща ми сега изглеждаха необосновани: професорът искаше от нас да интервюираме всеки италианец, живеещ в областта, за да събираме сведения за две, дори за три поколения назад.

— Ако започнат така да действат, ще трябва така и да продължават до края на проекта — отбеляза един от членовете на комитета. — Не искаме хората да разправят за нас, че сме обсебили цялата дейност.

— Ние не твърдим това. Може би ще се намерят хора, които да не желаят да ни подкрепят.

— Това ще е техен проблем, защото не можем насила да ги принуждаваме.

— Не зная. Зная само, че сме длъжни да действаме внимателно — заяви Дино Манчини. — Например не искаме сицилианците да се оплакват, че сме ги пренебрегнали.

— Добре де, да не би вече да са ти казали нещо подобно?

— Не, не, не твърдя, че съм чул нещо подобно. Просто само така го отбелязвам.

— Ама нали тъкмо това и аз ти говоря, че трябва да положим усилия. Иначе как можем да ги принудим?

Изглеждаше сякаш не сме напреднали в осъществяването на плана повече, отколкото в начало на обсъждането.

— Това, с което трябва да сме наясно — попитах го аз накрая, — е за какво точно да ги разпитваме?

— За всичко! — веднага ми отвърна професорът. — Не само за това откога живеят тук, но и дали им харесва, какво им харесва и какво — не, как са живели, с какво са се прехранвали, кой ги е управлявал — кои кметове и старейшини, кое правителство или пък може би администрацията на Мусолини.

— Ама за какво ни говори той? — провикна се зад него на някакво неразбираемо италианско наречие един от по-старите членове на комитета. — Какво общо има Мусолини с всичко това?

Обаче професорът веднага схвана в какво го упрекват.

— А, да, ама само не ми разправяйте, че хората не харесват Мусолини. Той си остава герой в южна Италия! В повече от тамошните села не са виждали действащо училище след падането на Мусолини.

— Вижте какво, господин професор — намеси се Дино Манчини, — няма нищо лошо в това да си говорим тук за старото ни отечество и така нататък, ама нали не искаме да се създава впечатление като от онова предаване по радиото преди няколко години, посветено на живота в селата и на други подобни теми. Доста хора се разсърдиха тогава, вие ги знаете как стават тези работи, все едно да се изпикаеш в конюшнята и такива ми ти други бели. Не отричам, че тук сега всичко е доста по-различно, ама това не е от нещата, които се опитваме да постигнем.

— Това, което сега трябва да решим — отсече накрая Коломба, — е какво да представлява тази книга. Може да посветим по една глава на всяка тема, като например една глава за столетието на канадската независимост, друга глава за старото ни отечество, трета за пътуванията дотам, а може би няма да е зле да се каже нещо за религията или културата, горе-долу за такива неща.