В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
И може би той не искаше от мен нищо повече от това, от този тъй скромен шанс да ми покаже, че вярва в мен.
За нас оставаше само да се заловим сериозно за работа, макар че внезапно настъпилото застудяване започна много да ни пречи. С течение на времето ставаше все по-ясно, че няма да успеем да завършим цикъла от интервюта до края на лятото.
Но Коломба си оставаше спокойна и самоуверена.
— Просто върши това, което можеш, а ние ще се опитаме следващата година да довършим проекта. — Зад нейната удивителна работоспособност винаги се долавяше топлото й отношение към всички нас, някакво сближаващо доверие, сякаш дори тялото й бе способно да излъчва подобно тайно послание. — И без това на вас, момчета, се падна най-трудното, така че колкото по-рано го започнете, толкова по-рано ще го доведете до края.
Започнахме интервютата без никакви хитрини, като напредвахме хронологично от годината на пристигането на съответния емигрант в Канада. Останах изненадан колко изморителна, несъвършена и винаги неудовлетворителна беше процедурата по взимането на интервютата, като понякога дори нямаше изгледи да се стигне до сърцевината на проблематиката. Приблизително след първата дузина сеанси съдържанието на разговорите в общи линии започваше да се повтаря и ставаше досадно уморително, сякаш цялата общност се подчиняваше на някаква неписана колективна духовност, така че всичко, свързано с нея, можеше да бъде представено само чрез един-единствен разказ. Всяка евентуална ексцентричност се задушаваше в присъствието на нашите интервюиращи — настроението на разпитваните хорица мигом се променяше след натискането на бутона „Запис“ на касетофона. Събеседниците ни веднага придобиваха сериозни изражения и си надяваха същите официални маски, до които прибягваха, когато имаха вземане-даване с властите и въобще с всякакви официални учреждения. Отдалече си личеше, че не успяваха да прикрият недоверието си към цялата работа, макар в същото време да бяха силно впечатлени от важността, която им придавахме. Самият касетофон символизираше някакво присъствие, като официален, макар и ням представител на нещо държавническо. Хората понякога бегло търсеха погледа ми, за да налучкат как точно да говорят, дори и при опитите си да ми противоречат мълчаливо или пък точно обратното: евентуално да потърсят одобрението, изписано в очите ми, за да се успокоят, че говорят както се изисква от тях. По-чувствителните въпроси трябваше да бъдат изключвани още от самото начало, най-вече свързаните с финансовото състояние на хората: още при първото споменаване на тази деликатна тема те настръхваха и прибягваха до всички достъпни средства за изклинчване от прямите отговори. Присвиваха се инстинктивно сякаш очакваха някакво унижение, бяха толкова резервирани, че отначало останах смаян. Това бе типично по-скоро за канадците, но с нищо не напомняше за прословутите италиански черти — необузданите показност и самохвалство, които те имаха навика да демонстрират в своите домове, на своите сватби и със своите автомобили. Само че тази неловкост беше прекалено потискаща, за да бъде търпяна. Но можеше да се дължи на суеверието — както бе при всички канадци, които познавах — че изброяването на нечии притежания може да подкани злата съдба да ги лиши от тях.
Сред интервюираните от мен емигранти и техните потомци се открояваха отчетливо три групи: молизаните, т.е. хората от моя роден край, все още, дори и тук, в далечната Канада, се деляха на абручезите от Абруцо и истинските молизани от Молизе, оформящи един общ регион; следващите бяха чиочарите, а третите — сицилианците. С разширяването на обсега от разпитваните люде на мен възлагаха все повече от набелязаните за интервюта молизани, понеже аз говорех тяхното наречие и така все по-рядко се заговаряше на английски. Това смесване на езиците, разбира се, зависеше от годината, в която даденият емигрант е пристигнал в Америка, пък се намесваше и влиянието на стандартния италиански говор, така че неусетно се достигаше до второ ниво на напрегната формалност. Дори и техният диалект понякога ставаше толкова щедро наситен с невъобразими англицизми, че може би се губеше всякаква връзка със смисъла извън малобройната колония в Мърси и около града, към която те принадлежаха. Нагледно си представях как след години етнографите ще се ровят из касетите с тези наши записи, как ще ги тачат като реликви, само че на мен лично те ми изглеждаха като несвързано бърборене или по-скоро като несъвършени останки от един постепенно избледняващ свят, изцяло принадлежащ на миналото, осветяван чрез тези трудноразбираеми слова, които свидетелстваха за трудните времена, преживени от тези люде, постепенно формиращи своята общност. Тези интервюта, посредством до болка познатите ми обрати на хорската реч, пришпорваха паметта ми като остен към ленивото говорене, останало в наследство може би още от прадревните самнити. Лекото неудобство, което ме глождеше от самото начало на работата по проекта, ставаше все по-настойчиво: винаги се стигаше до момента на разпознаването, при което хората ме въвличаха в историите си като свидетел на тяхното минало.