В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— За какво си излъгала тогава?
— Ами за белезите ми и за други такива работи по тялото ми.
Усетих как се изчервих.
— Тогава нищо не казах за това. А ти какво си очаквала да кажа?
Но тя не ме разбра.
— Не зная, но си мисля, че тогава съм очаквала ти да му кажеш истината, че съм си играла и така нататък.
— Какво искаш да кажеш?
— Искаш да кажеш, че не си знаел? За всички онези белези и останалото — е, не за първите, защото тогава това тъкмо започваше. Но след това ние свикнахме да разказваме на г-н и г-жа Амхърст, че съм ги получила от баща ти. Това бе хрумване на Елена, защото тогава тя все си мислеше, че за да мога да остана с нея при семейство Амхърст… А пък аз си мислех, че знаеш.
В мен започна да се надига бясна ярост.
— От къде бих могъл да зная?
— Ами, аз просто си мислех, че ти също би могъл да си го измислиш.
Тя ми представи цялата история толкова невинно, като някаква безобидна постъпка, в която сме забъркани и на която бихме могли дружно да се посмеем.
— Да не би да се разсърди сега? Та тогава съм била съвсем малко дете.
— Не, не съм сърдит, но просто нямах представа, че някой може да измисли нещо толкова чудовищно. Че баща ми е бил чак такъв звяр…
За миг останахме замрели сред напрегнатата, неловка тишина. Сега всичко пред мен се срути. Само допреди миг ми се струваше, че най-после сме започнали да се разбираме, но сега вече всичките ми надежди пропаднаха.
— Виж, много съжалявам — рекох накрая, — но поне очаквам всичко това да е било за добро.
Потеглихме назад към дома на семейство Амхърст, без да разменим повече и дума. Гневът ми постепенно се стопи, за да остане само неудобството от мълчанието, което ни бе погълнало. Всеки момент ми се струваше, че повече никакво помирение между нас не е възможно. Когато спрях колата пред дома на семейство Амхърст, Рита първа заговори:
— Значи да очаквам, че когато се върна от Англия, ти ще си заминал за Африка? — Говореше колебливо. Като че ли очакваше да я поканя да ме изпрати на летището, но аз се престорих, че не се досещам и дори че съм си помислил точно обратното: че тя самата предпочита да не идва на изпращането ми.
— Аз пък се надявам да пътуваш добре и всичко останало — рекох.
— И ти. Може би ще си пишем писма или нещо такова.
— Ще бъде прекрасно.
Тя смутено се наведе към мен и докосна бузата ми с устните си.
— Е, довиждане тогава.
И макар че през следващите дни стотици пъти ми се искаше — до болка чак — да й се обадя, дните отминаваха все тъй смълчани, докато накрая денят на нейното заминаване дойде и отмина.
Двайсет и четвърта глава
Когато стана ясно, че във фермата не се нуждаят от мен, постъпих на работа — само за летния сезон — към една група, която се наричаше Италиански исторически комитет, и бе получила финансиране от правителствените институции с цел проучване на историята на италианските емигранти в Мърси. Те бяха дали обява в рубриката за свободни работни места, в която се уточняваше, че са им необходими четирима студенти, за да се свърши тази работа. И макар че на мен тази обява ми се стори донякъде съмнителна, все пак си подадох документите и заедно с още неколцина други кандидати бях поканен на интервю като кандидат за координатор на проекта.
Комитетът формално бе подчинен на италианския клуб в Мърси, така че бе уредено нашите интервюта да се провеждат в неговата заседателна зала. Без да се самоизтъква, Коломба, секретарката на клуба, тихомълком ръководеше цялата дейност, като винаги бе удивително компетентна и ефективна. Но останалите членове на групата се оказаха крайно неподходящи, понеже бяха подбрани само застаряващи фермери и някакви напористи жени на средна възраст. Имаше само неколцина по-млади и по-добре говорещи хора, които вероятно държаха в комитета само за да му придават по-голяма тежест.
— Ние още работим върху подробностите около плана за това как да организираме цялата работа — каза ми един от тях. — Имаме дори един университетски професор, който ще ви помага да се справите с изследванията.
Председател на комитета беше Дино Манчини, син на стария емигрант Салваторе Манчини от Вале дел Соле. Този Дино беше с кръгло лице и с още по-закръглен корем, доста приветлив, но говореше много неразбираемо на английски и с това ме затрудняваше, защото често се впускаше в многословни обяснения. На мен поне ми приличаше на изисканите господа, които имат навика да сядат край масите по терасите на кръчмите в Рока Сека, претенциозни към всичко наоколо и снизходително дружелюбни, напомнящи за местното си влияние само когато се налагаше да се прави разлика между тях и простолюдието. По време на интервюто ми той не престана да ме гледа с необяснимо, поне за мен, бащинско великодушие, сякаш бе решил да си затвори очите за някакъв мой очебиен недостатък.