Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Че откога станаха твои работници, помислих си.
– Те пробиваха допълнителни отвори в металните ленти и така ги отслабваха. Заради това Дъф Делфия изгуби краката си.
– Знам, знам, Моригон ми докладва.
Моригон е докладвала на теб? Виж, това е нещо ново.
– Ще се погрижим за него, не бери грижа – продължи той. – Патерици. Протези. Инвалидна пенсия. Няма да има от какво да се оплаква.
– Няма да има от какво да се оплаква? – възкликнах невярващо. – Та той е останал без крака, Джон. Как би се чувствал ти, ако беше на негово място и трябваше да ходиш на протези?
– Той е работник, Вега. Такива като него е нормално да претърпяват злополуки. Но ние се грижим за тях. И за семействата им. Благодарни сме за тяхната служба в името на общото благо.
Благодарни сме за тяхната служба? Откога брат ми бе започнал да говори така за обикновените Уъгове?
– Аз също съм работничка – отсякох. – Какво ще стане, ако изгубя ръка или крак в Комините, докато се бъхтя за вас и за проклетото ви общо благо?
Той се вторачи в мен, но изражението му не се промени от резките ми думи.
Надзърнах през рамото му, оглеждайки стаята. Тя бе добила съвсем друг облик от последното ми посещение насам. Всеки сантиметър от стените бе покрит с чертежи и диаграми, изпъстрени с непознати за мен символи и знаци. Мяркаха се и рисунки на противни, ужасяващи създания. Главата на едно от тях представляваше маса от слузести пипала, а друго имаше крака на паяк и щипци наместо уста.
Хвърлих му озадачен поглед, тръпнеща от надигналата се в мен тревога. Той бързо затвори вратата зад себе си.
– Какви са тези твари, Джон? – попитах, смръщвайки лице от отвращение.
– Много от съществата, срещу които ще се изправим, са страшни, но това не означава, че не бива да учим за тях. Всъщност колкото повече знаем, толкова по-подготвени ще бъдем.
– Просто не искам да затъваш в неща, които могат да те... погълнат.
– Бъди спокойна, Вега, напълно съм способен да се справя.
Преглътнах и най-сетне изрекох онова, заради което бях дошла:
– Джон, не си ли мислил да се върнеш да живееш при мен? В стария ни дом? Бихме могли да...
Но той вече поклащаше глава.
– Невъзможно. Горчилище се нуждае от мен в настоящата ми роля. Моригон ме уверява, че съм абсолютно незаменим.
Всички надежди, които таях у себе си, се разсеяха яко дим. Преди да успея да кажа нещо, Джон забързано продължи:
– Но ти не бива да оставаш тук. Моригон няма да се зарадва, ако те завари. Тя трябваше да излезе да се срещне с Тансий, но скоро ще се върне.
– Не се и съмнявам. Какво друго ти е разправяла за мен? Освен че съм я предала?
– Всъщност нищо особено.
Сега пред мен отново бе Джон Младокът, но с една значителна разлика. Той лъжеше. При това неумело, защото нямаше опит. За разлика от мен.
– Случайно да ти е споменала, че се бихме? – Той взе да примигва на парцали. – Че разби прозореца ми и после изчезна? – Мигането му се ускори. Посочих с пръст затворената врата зад него. – Какви бяха онези същества по стените ти?
– Просто неща, за които уча.
– Изглеждаха противни и зли. Това ли иска да учиш Моригон?
– Заниманията ми не ти влизат в работата – рече предизвикателно той.
– Смяташ ли, че родителите ни биха ги одобрили?
– Тях вече ги няма. А аз трябва да продължавам напред. Колкото повече знам, толкова по-добре.
– Питал ли си се защо Моригон ти тъпче главата с подобни познания? Смяташ ли, че наистина е заради общото благо?
Оставих тишината да натегне. Исках той наистина да осмисли думите ми.
– Ти... още не си отпаднала от Дуелума.
– Да, така е. Учудена съм, че изобщо те интересува.
– Надявам се... да го спечелиш.
– Благодаря ти.
– А сега трябва да си вървиш.
Бръкнах в джоба си, извадих красиво увития пакет и му го подадох.
– Честит тринайсети рожден ден, Джон.
Лицето му показа известна изненада. С брат ми бяхме родени в един и същи ден, с две Сесии разлика. Той ме погледна виновно.
– Но това означава, че... напълно съм забравил...
– Няма нищо. Сам каза, че си много зает. – Бях благодарна да видя, че под тази черупка, която се втвърдяваше с всеки изминал ден, все още е останало нещо от предишния Джон. Но докога ли? – Хайде, отвори го.
Пръстите му разкъсаха луксозната опаковка. Вътре имаше празен дневник.
– Чел си толкова много книги, че ми се стори безсмислено да ти подарявам поредната. Но реших, че тъй като си много умен, няма да е зле сам да напишеш една.
В очите му напираха сълзи. Ние едновременно протегнахме ръце един към друг и се прегърнахме. Притиснах го с всички сили към себе си и той стори същото.