Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Реферът притича до проснатото тяло и при вида на Тилт чертите му се изкривиха в болезнена гримаса. Започна трескаво да маха към екипа от Знахари. Те се притекоха и наобиколиха падналия Уъг. Присъстващите замръзнаха в очакване – всички освен Лейдън-Тош, който спокойно обърна гръб и се упъти към изхода на арената. Загледах потресена подире му. Когато се обърнах отново, с ужас видях, че Знахарите покриват изцяло Тилт с бял чаршаф – включително и лицето. Побутнах възрастния Уъг, седящ до мен.
– Той нали не е... Не може да бъде... – изрекох прегракнало, треперейки от глава до пети.
– Боя се, че да, Вега – отвърна тъжно той. – Лейдън-Тош уби бедния момък с един удар. Аз също не мога да повярвам.
Вдигнаха Тилт на носилка и го понесоха. От публиката изскочи една ридаеща Женска, която знаех, че е майка му. Тя сграбчи ръката на мъртвия си син, поклащаща се отстрани, и закрачи заедно с него, сломена от мъка.
Озърнах се към другите Уъгове и видях, че и те са също толкова съкрушени като мен. Дори Роман Пикус стоеше пред будката си и гледаше безизразно в далечината. Върнатите билетчета от предния мач се посипаха от шепата му, подети от лекия ветрец.
Усетих нечие докосване и се обърнах. С учудване видях до себе си Хестия Луун. В следващия миг тя ме сграбчи здраво за лакътя и зашепна припряно в ухото ми:
– Да знаеш, че кракът ти няма да стъпи в квадрата срещу такъв като Лейдън-Тош. Помни ми думата, Вега. Бедната ти майчица. Тя никога не би го позволила. И понеже тя не е тук, за да те защити, аз ще го направя. Ще говоря със самия Тансий ако трябва, но ти няма да се биеш с това... това чудовище.
И тя си тръгна, размахала вихрено поли. С разотиването на публиката все повече Уъгове се отбиваха край мен. Те знаеха, че аз съм следващата наред и подобно на Хестия Луун, нито един от тях не искаше да се изправя срещу Лейдън-Тош.
Няколко минути по-късно, когато вече се канех да си вървя, Роман Пикус доближи и ми подаде двете заложени монети. Огледа ме притеснено и промълви:
– Слушай, Вега, видя ли какво стана? Искам да кажа, наистина ли видя?
– Да, видях – отвърнах тихо.
– Двамата с теб сме имали известни разногласия, естествено – продължи той, търкайки брадичката си с трепереща ръка.
– Така е – успях да се усмихна горчиво. – Дори веднъж ме обвини в измама.
– Знам, знам – очите му се отместиха встрани, поглеждайки над арената. – Но трябва да знаеш, че харесвах майка ти и баща ти. И Върджил също, не ще и дума. Колкото до баба ти
Калиопа, нямаше по-свястна Женска от нея. Ето и Джон, макар и Младок, дава толкова много на селото...
– Накъде всъщност биеш, Роман?
– Разбираш ли... работата е там, че... – Той изведнъж ме придърпа към себе си. – Не си струва да се погубиш млада и зелена, дори за всичките пари в Горчилище.
– Значи мислиш, че Лейдън-Тош ще успее да ме победи?
Той ме изгледа така, сякаш от главата ми бяха изникнали рога.
– Да те победи, Вега? Да те победи? Та той ще те прати чак отвъд Мочурището. Няма да остане достатъчно от теб дори за погребване в Светия парцел, накъдето сега се е запътил клетият Нютън Тилт. Не можеш да се биеш срещу него. И дума да не става.
– Но аз съм финалист. Трябва да изляза на арената, освен ако не съм ранена, като Ракспорт.
– Тогава ще го уредим. Още тази вечер лично ще те гръмна в крака и нека Лейдън-Тош си печели проклетия Дуелум.
– Не мога да го направя, Роман.
– Защо, в името на небесата? Защо си толкова инатлива Женска? Не ще да е заради парите, откакто те помня, се справяш и без тях.
– Не, не е за пари.
Ако откажех да се бия, веднага щяха да ме върнат във Валхал. А сега, без подкрепата на Моригон, нищо чудно да свършех и на ешафода. Опитах ли да избягам през Мочурището, щяха да си го изкарат на Делф. Бях в капан и отлично го знаех. Дуелумът бе единственият ми изход. После щях да мисля за бягството. А и честно казано, исках да се бия. Исках да спечеля. Дори ако за целта трябваше да се изправя срещу Лейдън-Тош. Никога не се бях възприемала като боец, но сега се чувствах именно такава. Подобно на онази Женска на бойното поле. Прародителката на Моригон. Тя бе жертвала живота си, сражавайки се срещу нещо отвъд моите понятия, но явно зло и несправедливо – нещо ужасно. Дали и аз имах куража да умра за подобна кауза?