Довършителката

Сайлъс, сбръчканият стар рефер, се появи и аз се приготвих. Не можех да си позволя никакви рискове с Ракспорт. Бях видяла с очите си колко ловък и коварен е в боя. Нямаше как да използвам срещу него същия трик като при Дюк Доджсън, защото щеше да е подготвен. Имах за него друг таен коз.

Но така и не се наложи да го използвам.

Сайлъс дойде до мен и вдигна ръката ми, обявявайки ме за победител. По трибуните премина разочарован стон – Уъговете бяха настървени да видят кръв.

– Какво става? – попитах в недоумение.

– Служебна победа – отвърна важно той.

– Защо? Къде е Ракспорт?

– Гръмнал се в крака с една от глупавите си морти – излая Роман Пикус, който беше приближил до линията. Току-що научих. То бива късмет, ама твоето на нищо не прилича, Вега. Тед е дяволски добър боец.

– Така ли? – казах. – Тъкмо си мислех, че Ракспорт е късметлията. Един прострелян крак е нищо в сравнение с това, което щях да му причиня.

– И да знаете, че всички залози отпадат – обърна се Роман към рефера. – Няма да изплащам печалби, без да е имало бой.

– Естествено – отвърна Сайлъс. – После прочисти гърло и занарежда с тъничък гласец:

– Раздел четирийсет и две, буква Д от Правилника за бойното поведение при Дуелумите ясно гласи, че...

– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.

Развеселена, се присъединих към публиката, за да наблюдавам другия мач, който трябваше да започне незабавно. Но усмивката скоро се изтри от лицето ми.

В квадрата пристъпи Нютън Тилт, Резачът от Комините, който ми бе казал такива мили думи след победата над Клетъс Луун. Бях гледала два от предните му двубои и знаех, че е добър, силен боец, с хватка като стоманени клещи. И все пак се боях за него. Защото от противоположния ъгъл се зададе не друг, а Лейдън-Тош. Улисана в другите си проблеми, бях изгубила дирята на това кои са оставащите участници, а и на таблото за залагания следях най-вече собствените си двубои. Но простият факт беше, че аз трябваше да се изправя срещу победителя от настоящата битка. А един поглед към Лейдън-Тош бе достатъчен, за да се уверя, че това вероятно ще е той.

Затаих дъх, както и всички присъстващи.

Реферът приключи с инструктажа и Тилт протегна ръка на Лейдън-Тош. Но той не я пое. Тилт само се усмихна на тази неспортсменска проява и се дръпна около метър назад, с вдигнати юмруци, изпънати рамене и стисната челюст.

Лейдън-Тош не отстъпи. Всъщност, изобщо не се помръдна. Само стоеше и гледаше вторачено, както на своя пост в Комините. Гонгът удари. Тилт се втурна напред, единият му юмрук бе изнесен за удар, а другият – вдигнат, за да предпазва лицето.

Стигна на половин метър от Лейдън-Тош, който продължаваше да стои неподвижно. И тогава се случи неочакваното. Не знам дали изобщо видях удара. Всъщност не, сигурна съм, че удар нямаше. Видях единствено как Тилт се издигна във въздуха и полетя назад много по-бързо, отколкото бе атакувал. Приземи се на безформена купчина от крака и ръце поне на шест метра извън границите на квадрата и повече не помръдна.