Довършителката

Отидох право вкъщи, където Хари Две ме очакваше нетърпеливо. Междувременно планът окончателно се избистри в главата ми. Придърпах един стол, напълних перодръжката с мастило и разгънах бланката на масата пред себе си. Трябваше да наклоня глава, защото едното ми око бе затворено, но знаех добре какво искам да напиша.

Бях видяла бележките, които Моригон нахвърля върху доклада на Уъга, работещ на Стената, тъй че имах известна представа за почерка и. Във всеки случай, достатъчно добра, за да разбера, че всички инструкции за направата на красиви неща в Комините, са излезли изпод нейната ръка. Яростта ми по адрес на тази Женска нямаше край. Заради нея се бях блъскала ден след ден срещу мизерна надница само за да могат всичките ми изделия да се озоват после в някаква яма. Сетих се за останалите Уъгове – Ковачите, Фермерите или онези, трудещи се до припадък на Мелницата. Каква друга причина можеше да има да ни държат постоянно гладни и изморени, освен за да не се замисляме какво всъщност е Горчилище?

И все пак почеркът, който се канех да имитирам днес, не беше на Моригон, а на Тансий. Бях го огледала добре върху многобройните книжа, пръснати по бюрото му. Съставях писмото си бавно, използвайки думи, които често го бях чувала да използва, за да не остане у получателя и капка съмнение, че посланието действително идва от председателя на Съвета.

След като приключих, оставих пергамента настрана. Стомахът ми къркореше и надзърнах в долапа, но със съжаление открих, че вътре няма нищо. Докато съзерцавах празните лавици, пъхнах ръка в джоба си и напипах монетите, спечелени от Личис Макгий. Осени ме внезапна идея и се упътих към вратата, но спрях насред път и се огледах. Приличах на същинско плашило – изпомачкана, мръсна и окървавена.

Взех шепа сапун на прах, съблякох всичките си дрехи и отидох на чешмата. В продължение на десет минути усърдно изтърквах мръсотията от кожата си. Влязох отново вътре и се подсуших. Косата ми бе мокра, но чиста и за първи път от много време можех да понасям собствената си миризма.

Огледах отново монетите в шепата си.

На пръв поглед идеята ми се стори налудничава, но после си рекох: Защо пък не?

Намерих в още неразровената докрай купчина в ъгъла чифт възкъси панталони и отесняла блуза, изплетена от мама. После напъхах порасналите си крака в обувки, останали отпреди три години. В тези неща вероятно изглеждах смешна, но те поне бяха що-годе чисти, за разлика от обичайните ми дрехи.

На главната улица имаше магазин, наречен „Хубавите рокли“, който продаваше облекло за Женски. Често го бях подминавала, но никога не ми бе минавало и през ум да вляза вътре. Когато отворих вратата, дрънна звънче и една пухкава, спретната продавачка на около четирийсет Сесии излезе насреща ми. При вида ми явно реши, че съм сбъркала адреса, но все пак попита хладно:

– С какво мога да помогна?

Аз поначало се чувствах неловко в подобни ситуации, а сега направо си глътнах езика и последните останки от самообладанието ми изтекоха през пролуките на пода.