Изповядвам

Поради любезността на бенедиктинците и понеже не представляваше никаква опасност, благородният рицар беше приет от отеца абат, пред когото повтори търся един ваш брат, отче абате.

– Кой?

– Брат Микел от Сускеда, отче абате.

– Нямаме нито един брат с това име. И какво искате от него?

– По личен въпрос, отче абате. Семеен. И много важен.

– В такъв случай сте били път напразно.

– Преди да постъпи като монах в ордена на свети Бенедикт, няколко години е бил доминикански монах.

– Сега знам за кого става дума – прекъсна го абатът. – Именно... Служи в „Сант Пере Бургалски“, близо до Ескало. Брат Жулиа от Сау е бил доминиканец преди много години.

– Слава на Бога! – развълнува се Рамон де Ноля.

– Може би няма да го заварите жив.

– Какво искате да кажете? – попита уплашен благородният рицар.

– В „Сант Пере“ бяха останали двама монаси и вчера узнахме, че един от тях е починал. Не знам дали е отецът приор, или брат Жулиа. Пратениците не бяха сигурни.

– Тогава... Как мога...

– Според нашите правила, когато даден манастир остане само с един монах, той трябва да се затвори, колкото и болезнена да е за нас тази мярка.

– Разбирам. Но как мога...

– Трябва да се чакат по-добри времена.

– Да, отче абате. Но как мога да разбера дали преживелият е братът, когото търся?

– Току-що изпратих двама монаси да приберат Светото ковчеже и да доведат преживелия монах. Когато се върнат тук, ще разберете.

Мълчание, всеки умислен в своите неща. Отецът абат:

– Колко тъжно. Един манастир затваря врати след почти шестстотин години в прослава на Господа с молитви всеки божи ден.

– Колко тъжно, отче абате. Тръгвам на път да настигна вашите монаси.

– Не е нужно: изчакайте ги. Два или три дни.

– Не, отче абате. Бързам.

– Както желаете, господине, с тях ще стигнете благополучно.

С две ръце откачи картината от стената в столовата и я приближи до слабата светлина от балкона. „Санта Мария де Жери“ от Модест Уржел. Много семейства притежаваха по някоя банална репродукция на Тайната вечеря, докато вкъщи на видно място в столовата стоеше един уржел. С картината в ръка отиде в кухнята и каза Лола Чика, не ми казвай не, вземи тази картина. Лола Чика, която все още седеше на масата в кухнята, вторачена в стената, погледна Адриа.

– Какво?

– За теб е.

– Не знаеш какво говориш, дете. Твоите родители...

– Все едно, сега заповядвам аз. Подарявам ти я.

– Не мога да я приема.

– Защо?

– Много е ценна. Не мога.

– Не, боиш се при мисълта, че майка не би искала това.

– Все едно. Важното е, че не я приемам.

А аз с отхвърления уржел в ръце.

Върнах го на мястото му, откъдето не беше мърдал, и столовата отново стана такава, каквато винаги е била. Взех да обикалям из апартамента, влязох в спалнята на майка и татко да се ровя из чекмеджетата съвсем безцелно. Седнал пред отворените чекмеджета, Адриа се замисли. След като постоя два часа неподвижен, стана и отиде в стаята за гладене.