![Кръвна връзка [Войните на Розите-3] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/6/krvna-vrzka-vojnite-na-rozite-3-download.jpg)
Кръвна връзка [Войните на Розите-3]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кръвна връзка [Войните на Розите-3]». Краткое содержание книги:
Джордж Кларънс бе зашеметен от щастие — от Изабел, от церемонията, от присъствието на френския крал в тази странна обстановка. Той се засмя, когато свещеникът му подаде квадратно парче плат, за да избърше потта от челото си, а после ги последва навън.
Уорик крачеше редом с крал Луи на няколко крачки зад женената двойка и двамата размениха усмивки, като мъже с повече житейски опит.
— Дъщеря ви е изумителна — рече кралят, — предполагам, че майка ѝ е необикновена.
Уорик се усмихна.
— Няма друго обяснение, Ваше Величество. Благодаря ви, че дойдохте. Съвсем дребно наглед събитие, на което да присъствате, но те ще помнят, че сте били тук през целия си живот.
— Приятели сме, нали? — рече крал Луи. — Двамата с теб разбираме, мисля, че мирът няма значение — човек винаги ще се бие и ще пролива кръв. Моите лордове се бунтуват и теглят под законите ми. Дори честта си има край. Но любовта? О, Ричард. Без любов какъв е смисълът на всичко?
— Не бих могъл да го кажа по-добре, Ваше Величество — отвърна Уорик и се поклони. — Днес вие ми оказахте огромна чест тук. Няма да го забравя.
— Надявам се, че не, милорд — възкликна Луи с усмивка. После се втурна напред, привеждайки се под ниския трегер.
Отвън Изабел стоеше, поруменяла от неудобство и цялата сияеща. Джордж Кларънс възкликна изумено, като извади меча, с острие, на което фино бяха гравирани числа. Останалата част от подаръка на крал Луи беше напъхана в дисагите на двете мулета.
— Вече е почти тъмно. Ще тичате ли обратно към вашата крепост Кале, милорд? — попита крал Луи. — Бързо, като малки мишлета?
Очите на краля се бяха присвили в ситни бръчици от удоволствие отново да види Изабел с дълга тъмна коса, привързана със сребърна шнола, която се спускаше до кръста ѝ.
Уорик погледна краля и се зачуди, не за първи път, доколко този мъж наистина го разбираше. Не беше нещо, което ще каже на глас, но важно бе младите да консумират брака си. Щяха да преспят една нощ в странноприемницата близо до крепостта Кале, като им даде самостоятелна стая. След това няма човек, дори крал, на света, който можеше да анулира брака им.
— Само няколко километра са, Ваше Величество, макар че денят беше дълъг, много дълъг. Може би ще прекараме нощта в удобство. Като си помисля, само тази сутрин бях в Лондон! Скоростта, с която се движи светът, е невероятна!
— Тогава ще ви кажа сбогом, милорд — и късмет! Ще се срещнем пак като приятели, не се съмнявам.
Крал Луи изчака възпитано малката група да се качи на конете си и да се настани удобно, и остана в църковния двор, докато те не изчезнаха в нощта, в безопасност и отново на път. Все още не знаеше дали щяха да успеят, или да се провалят, но беше положил солидни камъни за основа, невидими, но въпреки това на мястото си. Кралят въздъхна. Тя беше изумително красива, толкова влюбена, че имаше очи единствено за младия херцог до себе си.
— О, какво е да си млад! — рече той на себе си. — Когато животът е толкова прост.
— Моля, Ваше Величество? — рече предпазливо един от хората му, свикнал с мърморенето на краля.
— Нищо, Ален. Води ме някъде под покрив. Води ме към топло местенце с хубаво червено вино.
Едуард напредваше, макар че луната беше тъничък сърп и камъните по пътя едва се виждаха. Чуваше армията, която се движеше зад него и идваше все по-близко с всеки изминат километър, с всяка подрънкваща крачка. Все още нямаше следа от знамена, дори светлината да бе достатъчна, за да се различат. Едуард направи гримаса, предпочиташе да остане безмълвен, вместо да гадае. Нямаше значение кои са, а само това, че бяха посмели да нападнат кралската дружина. Бяха толкова много и го поставяха в опасност да бъде пленен. Рицарите му просто не можеха да яздят стотина километра, без да спрат. Невъзможно бе както за хората, така и за конете. Вече бяха на път цял ден, докато съзрат стените на град Йорк, където Едуард бе възнамерявал да почине. Вместо това го бяха принудили да завие и да заобиколи града, макар че конете бяха омаломощени, а мъжете — на края на силите си. Зад тях идваха бодри редици пеша или яздеха, напиращи с все сили да съкратят дистанцията помежду им, простираха се над километър по ширината на пътя, по-многочислени, отколкото можеше да си представи. И това не бяха тъкачи! Това беше въоръжено въстание против кралската власт, негови врагове на бойното поле.
Звездите вече изгряваха на небето и хората му настояваха той да върви сам напред. Ако конят му беше отпочинал, можеше да го стори, но главата на животното висеше надолу. Надеждите му бяха попарени. Армията зад него не се задоволи само да го притисне, за да върви на юг. Напираха по петите му по най-бърз начин и идваха все по-близо. Кралят и хората му виждаха тъмните маршируващи редици, които закриваха естествените линии на земята зад тях. Бяха хиляди.