Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Малка група от мъже в доспехи тръгна към тях, предвождана от вестоносец, който прокламираше мир. Едуард се обърна към своите хора, като махна във въздуха с ръка в желязна ръкавица.

— Насочете мечовете си надолу — каза им. — Не можете да ме защитавате срещу толкова много и няма да позволя напразно да си похабите живота.

От тяхната страна се почувства осезаемо облекчение. Неговите четиристотин бойци бяха изправени пред далеч повече, а и знаеха, че едва се държат на крака от недоспиване и глад. Нямаше да е добре за тях, ако младият крал им беше наредил да се бият до последния човек.

— Предай се в ръцете ми, Едуард. Ще се отнесем с теб справедливо, давам честната си дума.

Гласът дойде от центъра на въоръжената група и Едуард се вгледа внимателно. Очите му едва забележимо се разшириха в сумрака, когато разпозна чертите на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. В доспехи вместо в свещеническа роба, човекът беше не по-малко як от кой да е боец.

— Държавна измяна, значи? — попита Едуард, все още мъчейки се да разбере какво се случва. До архиепископа той видя Джон Невил, маркиз Монтагю, каквато титла той самият му беше дал. Объркването му се разсея и той кимна на себе си.

Като видя, че кралят приема съдбата си, архиепископът се засмя и приближи с коня си. За изумление на Едуард той насочи меча си към него, а острието му дори не потрепваше.

— Сега, Ваше Височество, предайте се. Кажете го с думи, иначе ще ви прехвърля на брат си и той ще ви вземе главата. Точно както вие взехте титлата му.

Едуард го изгледа с леден поглед и задържа така сякаш с векове.

— Така, значи Невилови са се обърнали против мен — промърмори кралят.

Независимо от широките си рамене, архиепископът съвсем не беше истински воин. Прищя му се да отблъсне меча му настрани и да му се нахвърли в беса си. Но знаеше, че ако го стори, ще го убият. Стисна юмрук, а после отвърза оръжието си и го предаде, като очите му проследиха как го отнасят. Без него се почувства отслабен, принизен.

— И Уорик ли? — попита той внезапно. — А, да, сватбата на дъщеря му.

— Дадохте ни достатъчно причини, Ваше Височество — отвърна архиепископът. — Сега ще ви помоля за последен път.

— Много добре. Предавам се — рязко отвърна Едуард. Видя как напрежението напусна лицата на някои от мъжете, застанали обърнати към него, и им се присмя.

— Какъв кураж само, да си скриете знамената! Или пък може би е, защото знаете, че от всички хора аз най-малко бих простил на враговете си? Разбирам страховете ви, момчета. Ако бях на ваше място, и мен, като вас, щеше да ме владее същото чувство.