Отписаният

— Почакай… — Той се намръщи и я отмести. И каза на шофьора: — Спри тук. Ще почакаме малко.

— Аз и не бързам — сви рамене младежът. И пак заби поглед в Ала.

Не се наложи да чакат дълго. Шофьорът на онова такси излезе от входа, в движение закопча разтворилото се яке, качи се бързо в колата и нито веднъж не се огледа. Седна и веднага запраши към „Нови Арбат“10.

— Благодаря. — Серьожа протегна парите на шофьора. — Нали са точно?

Слязоха от таксито. Тя го хвана под ръка. Огледаха се и влязоха във входа.

— И как се сети? — попита тя. — Такъв си умен. Умееш да рискуваш. Аз за нищо на света…

В преддверието спряха пред домофоните.

— Е? — попита той. — Ти ли ще говориш? По-добре ще се получи. Не забравяй: говориш с човек, който не си оставя кончето в калта.

— Всичко разбрах — кимна тя и натисна копчето на петнайсети апартамент.

Почти веднага се чу щракане и кадифеният глас на Клиента изрече:

— Слушам.

— Извинете, пак сме ние — започна Ала.

— Кои ние? — не разбра Клиента.

— Ами същите — разбърза се тя от страх, че той ще затвори. — Нали не сте решили още да ни издадете? Според мен е много благородно.

И в този момент Серьожа й показа малка висулка с диаманти, която бе откъснал или отхапал в тъмнината на таксито, докато криеше огърлицата зад облегалката на седалката.

Ала се ококори, после заговори още по-бързо.

— Само че ние не постъпихме много благородно — продължаваше тя. — Взехме и отрязахме една симпатична висулчица. И искаме също да ви я продадем. Нали разбирате, без нея видът е друг… Не сте ли обърнали внимание? Ами погледнете! Ще почакам.

Чу се нещо като мърморене и скърцане на кресло, после сумтене и след тежка въздишка пак гласът му:

— И какво възнамерявате да правите? Ще ме шантажирате ли?

— Не, какво говорите! — възкликна тя възмутено. — Как можахте да го кажете… Хванахме се на бас с моя приятел. Той твърди, че уж най-много цените колекцията си, а аз — репутацията на водещ телевизионен наблюдател. Не бихте ли решили спора ни?

— По-накратко. Колко? — попита недоволно Клиента.

— За огърлицата или за репутацията? — попита тя. — Или за всичко заедно?

— Разбира се, че за всичко заедно! — отвърна той раздразнително. — Нали няма да мирясате. Само че ми трябват гаранции.

— Гаранцията може да е само една — рече Ала. — Вие купувате от нас висулката, нали така? И ние вече нищо не можем да докажем… Ако не е тайна, за колко купихте диамантите от оня шофьор?

— Имате вид на толкова прилична и интелигентна жена — въздъхна той. — Да направим следното. Ще ви платя за едното и за другото, но ще си удържа сумата, която дадох на онзи песоглавец. Впрочем да не сте го измислили заедно?