Отписаният

— Още веднъж… — Костя прикри очите си. — Ако не е пристигнал тук случайно с таксито, сигурно е дошъл при нея. Така ли?

— Нормален ход — свих рамене. — И тя не е знаела той с какво се занимава тук. А младежът е интересен, истински мъж, не е като връстниците й…

— Почакайте! — изведнъж ме прекъсна Володя. — Сега ще изясним това! И всичко ще дойде на мястото си!

— Какво ще изясним? — попита Костя.

— Какво може да е имало помежду им — каза Володя. — Толя Воронин ми остави телефона си. Също и домашния.

Володя извади от джоба си визитна картичка.

— Ще може ли… — Той взе слушалката и обърна главата си към мен.

— В моята кантора няма да ти се наложи да искаш разрешение — изсумтя Слава. — Давай, мой човек. Звъни.

— Почакай… — прекъснах го аз. — Какво се каниш да го питаш? За интимния й живот ли?

— Поне дали се е срещала с някого. — Костя сви рамене. — Може да се е оплаквала пред приятелки от нечие невнимание или, напротив — не е можела да се отърве от ухажори.

— Май е по-вярно второто — усъмних се аз, като разглеждах снимките на загиналото момиче. — Честно казано, аз бих се кандидатирал. Но сякаш той не е от тях, разбирате ли? Не знам защо, но така ми се струва. Виж, ако ми кажат, че обича само веднъж в живота, ще повярвам. Прекалено е сантиментален — ето какво. Отива на премиерата на жена си. Здрав, мъжествен, има да живее, ли живее. В очите никакъв фанатизъм… Вярно, някак си застинали са.

— Някога ще напише дисертация — рече мечтателно Грязнов. — Дрънкането на вятъра като следствие от отсъствието на информация. Да му разрешим все пак да се обади? Трябва да запълним някак времето, докато разберем резултата от отпечатъците. При мен на „Петровка“ лабораторията е подпушила! А ние тук се занимаваме с глупости: дали му е бутнала или не е. Може пък точно за това да я е гръмнал, като я сварил с друг.

Въздъхнах и се спогледахме с Костя. Разбира се, Слава е прав. Можем да предполагаме каквото си искаме. Но до някаква граница. Факти трябват, факти…

— Анатолий Петрович, извинете, че толкова късно ви звъня — започна Володя. — От Главна прокуратура… Не искахме да ви разкарваме излишно с призовка, а времето не чака. Точно така, прав сте, въпросът е общ. Вижте, Женя Клеймьонова имаше ли си приятел? Годеник, който да работи във вашата редакция? Не сте чували? Но може би е била приятелка с някого, с някоя колежка, която може да знае…

— По дяволите! — не издържа Грязнов. — Слушай, прекрати! Тя току-що е умряла, а ние нямаме търпение да научим интимните й тайни.

— Как, как? — Володя не му обърна внимание и записа нещо бързо в тефтера си. — Нейният телефон… Благодаря. И още веднъж ни извинете. Просто времето ни припира.

Той затвори и ни погледна безпомощно.