Отписаният

И прехапа език, защото видя как Ала незабелязано допря пръст до устните си и посочи към Серьожа.

А той вече бе слязъл от колата и вървеше към кулата.

— Да не си посмял, чу ли? — Тя изскочи след него и в движение се обърна към приятелката си. — Кой те дърпаше за езика?

И буквално увисна на него.

— Всичко е нормално! — успокояваше я Серьожа. — Махни си ръцете! — И подаде пари на служителя.

— Защо го пускате? — запротестира тя. — Та той е пиян!

— А кой не е пиян тука? — попита служителят, докато я разглеждаше нахално. — Трезвен няма да се покатери.

— Тогава и аз искам! — каза Ала. — И аз съм пияна. Искам заедно с него.

— Алка, ти си ненормална, къде се юрна? — викаше й отдолу Светлана.

— Постой колкото мен в тайгата — отговаряше Ала, — и на Айфеловата кула ще се покатериш! Нали, Серьоженка?

И ето ги на върха. Връзват ги заедно, с лице един към друг. Те се прегърнаха.

— Не те ли е страх? — попита той. Тя врътна глава, затулила очи.

— Само не гледай надолу. Хайде, раз, два…

И те скочиха. Ала успя само да изохка. Долу гръмнаха аплодисменти.

Когато всичко свърши, Светлана прегърна приятелката си. Ала й прошушна:

— Каквото щеш мисли, но с Тягунов нямаше да се осмеля, разбираш ли?

— Разбирам. — Светлана кимна. — И какво?

— Това, че ми трябва ключът от жилището ти. С твоите Жоржиковци ще посрещаш изгрева край Москва-река.

— Ти си полудяла — въздъхна Светлана. — Ами…

— Хайде без подробности! — заповяда Ала и протегна дланта си. — Приятелка ли си или не?

След четирийсет минути бяха в околностите на Москва, в апартамента на Светлана.

Те обикаляха в тъмното и докато търсеха ключа за лампата, се блъскаха един в друг. Ала се смееше все по-силно, почти до истерика.

— Къде е този неин ключ? — мърмореше тя. — Ама съм се натряскала. Всичко съм забравила… Останаха ли ти още пари?

— Май останаха — каза Серьожа и си блъсна челото в ключа, та изведнъж стана светло. Той протегна ръцете си към нея. Тя неочаквано се отдръпна.

— Ти ще легнеш тук — заповяда, — а аз в другата стая. Да не си посмял да чукаш. Тогава ме пренебрегна, сега си връщам, разбра ли?

Тя погледна обиденото му лице и се усмихна.

— Беше благородно от твоя страна. Не искаше да се възползваш, нали? И аз не искам да се възползвам, че двамата с теб изпратихме Тягунов по дяволите. Нали така стана? А той сега може би е под куршумите, даваш ли си сметка? Но всичко това не е важно… — Тя се отпусна уморено на дивана. — Важно е само, че аз го обичам, проклетника. И нищо не мога да направя.