Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
— Къщата ми гори! — изкрещя Уолдън.
Томсън го хвана за ръката и го издърпа към стълбището, където стояха Андерсън и Барън. Уолдън усети, че в центъра на фоайето се диша по-леко. Томсън беше много спокоен и овладян. Започна да дава заповеди.
— Андерсън, иди събуди онези тъпаци отвън. Изпрати единия да намери градински маркуч и кран за вода. Изпрати другия в селото да се обади на пожарната. После изтичай по задното стълбище, мини през помещенията на прислугата и събуди всички. Кажи им да излизат по най-бързия начин и да се съберат на моравата за проверка. Барет, върви да събудиш господин Чърчил и се увери, че е станал. Аз ще доведа Орлов. Уолдън, събуди жена си и дъщеря си. Действайте!
Уолдън хукна по стълбите към стаята на Лидия. Тя седеше по нощница на едно канапе, очите й бяха зачервени от плач.
— Къщата гори — рече той, останал без дъх. — Излез бързо на моравата. Аз ще доведа Шарлът. — После се сети за нещо: звънецът, с който обявяваха сервирането на обяда и вечерята. — Ти доведи Шарлът, аз ще ида да позвъня.
Отново хукна надолу по стълбите, като си мислеше: „Как не се сетих за това по-рано?“ Във фоайето имаше дълго копринено въже, което беше свързано със звънци в цялата къща, за да сигнализира на гостите, че масата е сервирана. Уолдън дръпна въжето и чу слабото звънене в различните части на къщата. Забеляза, че през фоайето е опънат градински маркуч. Дали някой вече гасеше огъня? Не можеше да се сети кой. Продължи да дърпа въжето.
Феликс гледаше напрегнато. Огънят се разпространяваше твърде бързо. Вече горяха големи части от първия етаж — виждаше сиянието през прозорците. „Излизайте, глупаци. Какви ги вършите там?“ Не искаше да изгори всички в къщата — искаше само да излязат. Полицаят на входа като че ли спеше. „Сам ще ги вдигна на крак — каза си Феликс отчаяно. — Не искам да умрат невинни хора…“
Внезапно полицаят се огледа и лулата падна от устата му. Хукна към вратата и започна да удря по нея. „Най-сетне! — рече си Феликс. — Хайде, вдигни тревога, глупако!“ Полицаят изтича до един прозорец и го разби.
Точно тогава вратата се отвори и някой изхвърча оттам сред облак дим. „Най-после“ — Феликс вдигна пушката и се вгледа в мрака. Не виждаше лицето на човека. Той изкрещя нещо и полицаят хукна нанякъде. „Трябва да виждам лицата им, но ако се приближа, и те ще ме видят.“ Онзи, който беше излязъл от къщата, се върна вътре, преди Феликс да го разпознае. „Трябва да се приближа и да рискувам.“ Тръгна по моравата. В къщата се чуваха звънци.
„Сега ще излязат“, помисли си Феликс.
Лидия хукна по задимения коридор. Как бе възможно да стане толкова бързо? В стаята й не се усещаше нищо, а сега пламъците проблясваха под вратите на спалните, покрай които минаваше. Сигурно цялата къща гореше. Въздухът беше така горещ, че не можеше да се диша. Тя стигна до стаята на Шарлът и завъртя дръжката на вратата. Беше заключена, разбира се. Превъртя ключа, но вратата пак не се отвори. Дръпна отново дръжката и блъсна вратата с тяло. Нещо не бе наред, вратата беше залостена, Лидия започна да пищи…
— Мамо! — чу се гласът на Шарлът отвътре.
Лидия прехапа устна и спря да пищи.
— Шарлът!
— Отвори вратата!
— Не мога не мога не мога…
— Заключено е!
— Аз я отключих, но не иска да се отвори, а къщата гори, о, Господи, помогни ми помогни ми…
Вратата потрепери и дръжката изтрака, когато Шарлът се опита да я отвори отвътре.
— Мамо!
— Да!
— Спри да пищиш и ме слушай внимателно — подът се е издул и вратата се е заклещила в касата — трябва да се разбие — иди да доведеш помощ!
— Не мога да те оставя…
— МАМО! ДОВЕДИ ПОМОЩ ИЛИ ЩЕ ИЗГОРЯ!
— О, господи — отивам! — Лидия се обърна и хукна към стълбището, като се давеше от дима.
Уолдън още дърпаше шнура на звънеца. През пушека видя Алекс с Томсън и третият детектив, Бишъп, да слизат по стълбите. Каза си, че Лидия, Чърчил и Шарлът скоро ще се появят, но осъзна, че може вече да са слезли по някое от другите стълбища: трябваше да ги търси на моравата, където щяха да се съберат всички.
— Бишъп! — извика Уолдън. — Ела тук!
Детективът хукна към него.
— Дърпай този шнур. Не спирай, докато не ти кажа.
Бишъп хвана въжето, а Уолдън изведе Алекс от къщата.