Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Вдигна кърпата и избърса кръвта от лицето на Калан.
— Разбирам. Сега вече знам какво е имал предвид той. Добре стори, че не ми го каза — той докосна лицето й и каза с нежен глас: — Толкова се страхувах, че са те убили.
Тя постави ръката си върху неговата.
— Мислех, че си мъртъв. До един момент държах ръката ти, а в следващия разбрах, че вече не я държа — очите й отново се напълниха със сълзи. — Нямаше те никъде. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна, беше да отида при Зед, да го изчакам да се събуди и да го доведа на помощ. Мислех, че си се загубил в отвъдния свят.
— И аз си мислех същото за теб. Без малко да продължа сам към Средната земя — усмихна се горчиво той. — Изглежда е трябвало да се върна за теб.
За първи път, откакто се срещнаха, тя се усмихна, после отново обви ръце около него. След това бързо се дръпна.
— Ричард, трябва да се махаме оттук. Наоколо обикалят зверове. Ще дойдат за тялото му; не трябва да сме тук, когато това стане.
Той кимна, обърна се, вдигна меча си и се изправи на крака. Протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. Тя я пое.
Магията избухна в гняв, предупреждавайки господаря си.
Изумен и шокиран, Ричард погледна Калан. Магията се задейства точно както и предишния път, само дето сега усещането беше по-силно. Калан се усмихваше и явно не усещаше нищо. Ричард потуши гнева. Неохотно, той му се подчини.
Тя отново го притисна до себе си — бърза прегръдка със свободната си ръка.
— Все още не мога да повярвам, че си жив. Бях напълно убедена, че съм те загубила.
— Как се измъкна от сенките?
Калан поклати глава.
— Не знам. Те ни преследваха, а когато се разделихме и аз тръгнах да се връщам, вече не ги виждах. Ти видя ли някоя?
Ричард кимна сериозно.
— Да, видях ги. И баща ми се появи отново. Те ме нападнаха, опитаха се да ме избутат зад стената.
На лицето на Калан се изписа загриженост.
— Защо само теб? Защо не двама ни?
— Не знам. Миналата нощ в пропукания камък и по-късно, когато тръгнаха след нас, явно са преследвали мен, а не теб. Костта те е предпазвала.
— Предишния път на границата те нападнаха всички освен теб — каза тя. — Какво е по-различно сега?
Ричард се замисли за момент.
— Не знам, но трябва да преминем просеката. Твърде уморени сме, за да прекараме още една нощ в бой със сенки. Трябва да се доберем до Средната земя преди мръкнало. И този път обещавам да не изпускам ръката ти.
Калан се усмихна и го стисна за китката.
— Аз също.
— На връщане тичах през Теснината. Оказа се, че разстоянието не е дълго. Готова ли си да го направим пак?
Тя кимна и двамата се впуснаха в бяг, поддържайки умерено темпо, което Ричард мислеше, че е подходящо за нея. Никакви сенки не ги проследиха, макар да видяха няколко, носещи се по пътеката. Както и преди Ричард премина през тях с насочен напред меч, без да забавя ход, за да види какво ще направят. Калан потръпна от писъците им. Тичайки, той следваше стъпките, оставени от тях двамата, като на завоите придържаше Калан, за да остане на пътеката.
Щом напуснаха хълма и стъпиха от другата страна на Теснината, забавиха темпото до бърз ход, за да си поемат дъх. Ситен дъждец мокреше лицата и косите им. Щастието, че я е открил жива, притъпяваше загрижеността му за това, което ги очакваше. Вървейки, двамата си поделиха малко хляб и плодове. Макар стомахът му да къркореше от глад, не му се искаше да спират за нещо по-съществено.
Все още беше объркан от реакцията на магията, когато Калан хвана ръката му. Дали магията чувстваше нещо вътре в нея или пък в собствения му мозък? Може би имаше връзка с това, че той се страхува от тайната й? Или беше нещо повече, нещо, което самата магия чувстваше в нея? Щеше му се Зед да е наоколо, за да може да сподели с него мислите си. Но, от друга страна, нали при предишния такъв случай Зед беше там, а Ричард не го попита. Може би се страхуваше от отговора на магьосника?
След като хапнаха надве-натри, а следобедът вече си отиваше, откъм гората се чу ръмжене. Калан каза, че са зверовете. Решиха отново да тичат, да се измъкнат от просеката възможно най-бързо. Ричард беше повече от изтощен. Едва осъзнаваше къде се намира, докато тичаха през гъстата гора. Ситният дъждец, капещ върху листата, размиваше звука от стъпките им.
Преди мръкнало двамата стигнаха до ръба на дълъг хребет. Пътеката се виеше надолу, правейки остри чупки. Застанаха на върха на хребета, между дърветата, сякаш попаднали в отвора на пещера, и обърнаха поглед навън към широкото зелено поле, подгизнало от вода.
Калан стоеше изправена, напрегната.
— Познавам това място — прошепна тя.