Изповедите на един буржоа

Странствахме от хан на хан. Бяха един от друг по-мръсни. В началото бях обзет от истински комплекс от мръсотията в Париж, непрестанно се миех, от кафенетата по булевард „Сен Мишел“ по цял ден притичвах до вкъщи да си мия ръцете, защото ми се струваше, че всичко, до което се допра, лепне, а умивалнята в кафенето изглеждаше като клозета на някой военно-санитарен влак, претъпкан с болни от дизентерия войници. В повечето ханове, в които отсядахме, чакахме часове, докато домакините да се прежалят да приготвят поръчаната баня; гледаха на хигиенните ни изисквания като на своего рода чуждестранно „chichi“165, досадно и нагло оригиналничене. В гостилниците и кафенетата газехме в класическите дървени стърготини, които старателно ръсеха по пода, та да не отиде мръсотията напразно. Всичко беше „различно“ от това, което си бяхме представяли, учили. Живеехме ужасени в Париж. Не разбирахме много речта на французите, говореха, сдъвквайки думите си и често вместо отговор кимахме любезно от смущение. Живеехме в града без контакти, не познавахме никого, чужденци от Централна Европа тогава още рядко се осмеляваха да дойдат в триумфиращия Париж. Французи не познавахме въобще. Познавахме само един унгарски художник, неколцина рисувачи и студенти. Те безделничеха в артистичните кафенета на квартал „Монпарнас“. Мразех кафенетата, където „бохемската“ паплач от двата континента прекарваше по цял ден. Убивах времето си по-скоро в Латинския квартал, край Люксембургската градина.

В началото безобразно скучаех в Париж, по начин, надхвърлящ всякакви представи. Не си признавахме тази скука един пред друг: всяка сутрин си обещавахме, че днес „ще разгледаме Париж“, уверявахме се колко ни е приятно тук и колко сме прави, че напуснахме Берлин и дойдохме тук… Всяка сутрин тръгвах сам из Париж; Лола оставаше вкъщи, переше и гладеше, защото не бяхме в състояние да плащаме сметките за пране, а и в парижките перални прекалено хлорираха финото ни бельо. Страдах от всичко в този град. Ненавиждах дори широкото френско легло; но се уверявахме, че е хубаво, интимно е и истинско… В началото ме побиваха тръпки и получавах копривна треска, докоснех ли с тяло кораво хлорираното френско спално бельо. Предобед Лола переше у дома, гладеше с електрическа ютия, докато в хана не забелязаха консумацията на ток и не вдигнаха скандал. Сетне, някъде към обед, и тя потегляше „да разглежда Париж“. Но обикновено стигаше до левия бряг на Сена, до стария квартал; най-много до музея „Клюни“ или пред витрините на магазин „Бон Марше“, разглеждаше „парижките новости“, сядаше в Люксембургската градина и там се озърташе, докато часовниците зад Пантеона не удареха пладне. Тогава бавно слизаше до гостилницата, където печеха ония съмнителни меса, сядаше на застланата с хартиена покривка маса и ме чакаше. Живяхме така месеци наред.