Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Ограниченията и предимствата на американската стратегия намираха най-незавоалиран израз в думите на Уоткинс, който ръководеше военноморските операции от средата на 1982 до средата на 1986 г. Според него съветската стратегия за изтегляне на ракетните подводници беше „може би умна“ и първоначално затрудняваше унищожаването им. Но според него, ако руснаците започнеха война с наземни ракети, Съединените щати можеха да елиминират „много голям процент“ от ракетните подводници, разположени за нанасяне на втори удар от морето.
И все пак всяка стратегия, допускаща дори само няколко вражески подводници да стрелят по цели в САЩ, беше отстъпление от времето, когато повечето от съветските „Янки“ обикаляха из океаните с неизвестни и смъртоносни сенки, които нямаше да им дадат никаква възможност да стрелят. Затова служителите от разузнаването усетиха огромно облекчение, когато осъзнаха, че руснаците не възнамеряват да използват подобрените си позиции, за да започнат война.
По ирония на съдбата походът през 1984 г., донесъл „шестицата от тотото“, беше първата от петте мисии на „Парч“ до Баренцево море, която нямаше да спечели президентската награда. (Вместо това подводницата получи наградата на ВМС, втората по важност.) „Парч“ може да носеше богата и важна информация, но собствената й роля в текущата драма на Студената война се превръщаше в рутина.
Всъщност сега военноморското разузнаване разработваше план за достъп до съветския кабел в реално време, без изобщо да се чака дотам да ходи подводница. Тази концепция съществуваше в Националната служба за подводни изследвания още от 75-та година, когато някои служители предлагаха свързване на подслушвателя от Охотско море с кабел до Япония. Джон Бътс, директор на Военноморското разузнаване, и неговият екип сега лансираха амбициозна идея да положат кабел с дължина 1200 мили между подслушвателите в Баренцево море и Гренландия. Предвиждаше да се използват шлепове, които да изглеждат така идеално невинни, че никой да не си и помисли, че опъват и полагат въображаемия кабел. Освен това предвиждаха екип лингвисти и дешифровчици на пълно работно време, посветили се на превода и дешифрирането на материала при постъпването му.
Планът беше голям. Всъщност грандиозен. Някои от колегите на Бътс започнаха да се шегуват, че се опитва да превземе света. Наблюдаваха го и се питаха дали той и помощниците му не са се поувлекли. Чакаха, докато Бътс изчисли необходими разходи от 1 милиард долара. Но комисията по разузнаването в Конгреса изобщо не се замисли. Просто даде да се разбере, че ще потопи плановете на Бътс заедно с шлеповете и всичко останало.
През това време двете свръхсили продължаваха преговорите за премахване или поне намаляване на ядрените си арсенали. А когато Черненко почина през март 1985 г., старата съветска гвардия сякаш изчезна заедно с него. Политбюро потърси нов предводител сред по-младото поколение и издигна петдесет и четири годишния Михаил Горбачов. Той беше убеден още от времето на „Умел стрелец“, че Съветският съюз трябва да се върне на масата за преговори. Сега, когато пое поста генерален секретар, изглеждаше по-заинтересован от предшествениците си да обсъжда големи промени в отношенията между САЩ и Съветския съюз.
Разбира се, той направи първия ход по-късно през деня на погребението на Черненко.
— Съветският съюз не е възнамерявал да воюва със САЩ, няма такива намерения и сега — заяви направо Горбачов пред Буш и Шулц. — В съветското ръководство не е имало такива луди, а още по-малко сега.
При тези първи стъпки към помирение обаче американските власти направиха стряскащи открития, напомнящи на нацията, че дните на шпионите и бойците от Студената война не са си отишли. Изглежда, Рич Хейвър изобщо не беше виждал призраци.
В началото на 1985 г. Бил Стъдман, който щеше да замести Бътс като директор на Военноморското разузнаване, влезе в кабинета на Хейвър с изключително важен лист хартия. Хейвър, който сега бе заместник-директор на Военноморското разузнаване, го взе и се зачете в доклада на ФБР за разговор с една жена на име Барбара Уокър, която дошла, за да съобщи, че съпругът й, бивш старшина във ВМС, шпионирал за Съветския съюз. От ФБР отбелязваха, че Уокър живеел охолно, въпреки че видимите му средства за издръжка идели от западнала детективска кантора.
Хейвър веднага разбра, че държи отговора, който двамата със Стъдман бяха търсили през седемдесетте години, когато опитваха да убедят адмиралите да разследват евентуалния пробив в комуникациите.
Джон А. Уокър младши беше пенсиониран подводничар и специалист по комуникациите. През 1967 г. бил дежурен в Норфолк, отговорен за комуникациите с американските подводници в Атлантическия океан. Имал достъп до доклади за подводните операции, технически наръчници и ежедневните списъци с кодове за всички съобщения, които се изпращаха в най-често използваните военни шифрови машини. Ако руснаците имаха тези неща, щяха да знаят, че трябва да поглеждат през рамо, че ракетните им подводници са следени от американски подводници. Също така биха разбрали колко тихи са американските подводници и колко важна е за равновесието на силите в океана технологията за снижаване на шума.