Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Брис прибра меча в ножницата и закрачи към Турудал Бризад.
— Консорт?
Леко кимване.
— Финад.
— Да не би да сте останали без работа? Не помня да съм ви виждал някога да идвате тук.
— Дворецът изглежда странно пуст, не мислите ли?
— Е, виковете определено са понамалели.
Турудал Бризад се усмихна.
— Принцът е млад, Финад. Някои изблици трябва да се очакват. Канцлерът би искал да поговори с вас, стига да ви е удобно. Разбирам, че сте се възстановили от загадъчното си изпитание?
— Кралските лечители както винаги проявиха цялата си вещина, консорт. Благодаря, че попитахте. Защо канцлерът иска да говори с мен?
Бризад сви рамене.
— Нямам право да питам. В случая съм само вестоносец, Финад.
Брис го изгледа и кимна.
— Приемам поканата на Трайбан Гнол. След една камбана?
— Смятам, че е добре. Да се надяваме, заради всички нас, че това няма да бележи усилване на сегашната вражда между канцлера и Цеда.
Брис се изненада.
— Има вражда? Не бях чувал. В смисъл, освен, хм, обичайния сблъсък на мнения. — Помисли и добави: — Споделям безпокойството ви, консорт.
— Хрумвало ли ви е, Финад, че мирът води до съперничества?
— Не. Това е безсмислено. Противоположното на мира е войната, а войната е краен израз на съперничеството. Според вашето твърдение животът се характеризира с люшкане между вражда по време на мир и вражда във война.
— Значи не е съвсем безсмислено — отвърна Турудал Бризад. — Ние съществуваме в състояние на постоянен стрес. Както вътрешен, така и във външния свят. — Сви рамене. — Можем да говорим за копнеж по равновесие, но душата ни изгаря от страст към разногласие.
— Ако душата ви е обезпокоена, скривате го добре, консорт.
— Това умение не липсва на никого от нас, Финад.
Брис кривна глава.
— Нямам склонност да се отдавам на съперничество. Не мога да се съглася с постановката ви. Все едно, време е вече да си тръгвам, консорт.
На път към жилището си се замисли над думите на Турудал Бризад. Тук като нищо можеше да се крие предупреждение, но освен очевидния навик, че нищо не е такова, каквото изглежда — а в двореца това се приемаше за даденост, — не можеше да се добере до потайните намерения на консорта.
Стресът беше в нагласата на ума, поне според Брис. Пораждаше се от гледната точка и оттенъка, през който човек гледа на света, а тези неща се оформяха от характера и възпитанието. Може би на някакво основно равнище борбата за живот пораждаше известен стрес, ала това не можеше да се оприличи с борбата, породена от активен ум, с хилядите му бури от желания, чувства, безпокойства и страхове, с неумолимия му диалог със смъртта.
Брис отдавна бе осъзнал какво го беше привлякло към военното изкуство. На военния свят, от единичния двубой до военните кампании, по природа му беше свойствен редукционизмът, диалогът в него беше прост и прям. Заплахи, пазарлъци, компромиси се отхвърляха от острието от ледерийска стомана. Самодисциплината налагаше мярка на контрол върху собствената съдба, което на свой ред смаляваше вредното въздействие на стреса още повече, след като на практикуващия военния занаят му станеше ясно, че смъртта често се сражава с помощта на слепия шанс, щом всичко друго се провали, тъй че човек нямаше друг избор, освен да приеме последствията, колкото и жестоки да са. Прости възгледи, над които човек можеше да поразсъждава в мигове на отдих, стига да реши — но никога, когато си лице в лице с врага.
Природните закони предполагаха определени ограничения и Брис бе доволен от това ясно налагане на предвидимост — достатъчно, за да укрепи скелето, около което градеше живота си.
Животът на Турудал Бризад беше много по-несигурен. Външността му и това, че беше привлекателен за други, бе изключителното му качество, а никакви грижи не можеха да задържат годините, които ги застрашаваха. Вярно, съществуваха алхимии и магии, които можеха да се впрегнат, за да се позапуши пробойната, но тъмният прилив не беше склонен на пазарлъци, тъй като съблюдаваше свои закони и тези закони бяха неумолими. Нещо по-лошо, ефикасността на Бризад се предопределяше от прищевките на други. Колкото и да беше професионален, всеки негов партньор потенциално представляваше бездънен кладенец от сурови емоции, копнеещ да сграбчи Бризад и да го впримчи. Външно, разбира се, имаше правила. Той беше консорт в края на краищата. Кралицата вече си имаше съпруг. Древни закони обвързваха консорта и му забраняваха официални връзки с мъж или жена. Турудал Бризад буквално не притежаваше никакви права: децата, които можеше да направи, щяха да са безименни и без политическа власт — всъщност от кралицата се изискваше да не допуска такива забременявания и досега тя се беше придържала към тези забрани.