Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Странните триъгълни прозорци бяха тъмни, обрасли с изсъхнали лози. Зацапаната с черно дървена врата беше загърната в сенки. Техол се зачуди как е могла да оцелее тази врата — всяко нормално дърво щеше да е изгнило и да се е разсипало на прах преди столетия.
Не можа да види никого в двора.
— Кетъл! Дете, тук ли си?
Тя безшумно излезе иззад едно дърво — дребна и опърпана — и го стресна.
— Добър номер, момиче.
— Има един художник. Идва да рисува кулата. Иска и мене да рисува, но аз си стоя зад дърветата. Това много го ядосва. Ти си този, който спи на покрива на къщата си. Много хора се опитват да те шпионират.
— Да, знам. Шурк ми каза, че ти, ъъъ, се грижиш за тях.
— Тя ми каза, че може да ми помогнеш да разбера коя бях.
Техол я изгледа.
— Виждала ли си Шурк напоследък?
— Само веднъж. Беше оправена. Едва я познах.
— Ами… може и с тебе да направим така, ако искаш.
Мърлявото, покрито със спечена кал личице се намръщи.
— Защо?
— Защо ли? За да станеш по-малко забележима например. Не би ли се радвала да изглеждаш както Шурк сега?
— Да се радвам?
— Да помислиш поне?
— Може. Изглеждаш добър. Като че ли мога да те харесвам. Не харесвам много хора, но тебе бих могла. Мога ли да те наричам „татко“? Шурк е майка ми. Всъщност не е, но аз така си я наричам. Търся си и братя и сестри. — Помълча, после попита: — Можеш ли да ми помогнеш?
— Ще се опитам, Кетъл. Шурк казва, че кулата ти говори.
— Не думи. Само мисли. Чувства. Страх я е. Има някой в земята, който ще помогне. Щом се освободи, ще ни помогне. Той е чичо ми. Но лошите ме плашат.
— Лошите ли? Кои са те? И те ли са в земята?
Тя кимна.
— Има ли вероятност да излязат от земята преди чичо ти?
— Направят ли го, ще унищожат всички ни. Мен, чичо и кулата. Така казаха. И това ще освободи всички други.
— А другите? И те ли са лоши?
Тя вдигна рамене.
— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.
— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.
— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.
— Внимавай с нея, момиче.
— Сънувал ли си някога дракони, татко?
— Дракони ли?
Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:
— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…
Турудал Бризад, консортът на кралица Джанал, стоеше облегнат на стената, докато Брис Бедикт водеше последните упражнения на учениците си.
Публиката не беше нещо необичайно в тренировъчния му режим с личната кралска гвардия, но все пак Брис бе малко изненадан, че и Турудал е сред зрителите — повечето от тях владееха добре оръжията, с които водеше упражненията си. Консортът беше добре известен с ленивостта си — привилегия, която във времената на дядото на Брис нямаше да се допусне за един млад и здрав ледериец. Четиригодишната военна служба от седемнайсет години тогава бе задължителна. По онова време бе имало многобройни външни заплахи. Блуроуз на север, независимите непокорни градове-държави на архипелага в Морето на драконите и различните племена в източната равнина бяха притискали Ледер, тласкани срещу аванпостовете от един от цикличните експанзионистични режими на далечен Коланс.
Сега Блуроуз плащаше данък на крал Езгара Дисканар, градовете-държави бяха съкрушени, само шепа козари и рибари бяха останали по островите, а Коланс беше потънал в изолация след някаква гражданска война преди няколко десетилетия.
На Брис му беше трудно да си представи живот, в който да нямаш буквално никаква способност да се защитиш, поне след като си стигнал пълнолетие, но Турудал Бризад бе точно такова същество. Консортът дори беше изразил мнение, че е само предтеча, първопроходник на човешки живот, в който воюването ще бъде оставено на Длъжниците и душевноболните. Макар Брис да се беше изсмял, когато чу какво е казал Бризад, неверието му беше започнало да се разклаща. Ледерийската военщина все още беше силна, но все повече се обвързваше с икономиката. Всяка кампания предлагаше възможност за обогатяване. И сред цивилното население на търговци, занаятчии и всички онези, които обслужваха неизброимите нужди на цивилизацията, вече малцина си правеха труда да се обучават в бойни умения. Едно подмолно презрение вече обагряше отношението им към войниците.
„Докато не им потрябваме, разбира се. Или докато не открият начин да печелят от действията ни.“
Приключи упражнението и се позадържа, за да види кои ще напуснат залата и кои ще останат, за да се поупражняват сами. Повечето останаха и Брис бе доволен. Знаеше, че двамата напуснали са шпиони на кралицата в охраната. Иронията бе, че и всички останали знаеха тази подробност.