Скандал
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: saint georges #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Скандал». Краткое содержание книги:
— Засега. Но се налага да спазвам известни ограничения. Не ми е позволено да напускам Лондон, докато не завърши разследването.
Тя кимна.
— Уморен съм, Ан — каза Дом с въздишка. — Качвам се горе за да се измия и да отпочина.
Ан обаче не отстъпи встрани, за да му стори път.
— Дом, какво е станало с челюстта ти?
Погледът му я прониза като нож.
— Нищо, паднах.
— Нуждаеш ли се от лекар?
— Може би. — Той тръгна сковано към нея и Ан възкликна ужасено. Кракът му накуцваше.
— Дом, да не си претърпял злополука? — извика тя.
Дом се усмихна саркастично.
— Ако наричаш един побойник и двамата му верни копои, „злополука“ — тогава да, претърпях.
— Какво са ти направили? — яростно възкликна Ан.
— Ще го преживея. А сега ме извини, но трябва да се качвам.
Едва сега Ан забеляза, че дясната му ръка виси някак твърде вдървено и си даде сметка, че не го бе видяла да я помръдва нито веднъж. Тя стрелна Колдуел с очи и каза:
— Доведете Фандридж. — После се обърна отново към Дом — Какво мога да направя за теб?
— Прати съобщение на Канфийлд и на Хърш Нюман — той е друг много известен адвокат. Кажи им, че ги очаквам и двамата в три следобед.
— Още нищо не е окончателно решено, нали? — плахо попита Ан.
— Не. Не и докато не открият истинския убиец на Феърхейвън.
Тя облиза нервно устни. Дом не можеше да е убил Феърхейвън, знаеше го, вярваше в това с цялото си сърце. Но кой тогава го беше убил? И защо някой твърдеше, че е видял Дом да се кара с Феърхейвън същия следобед? Ами ако той все пак е бил с Феърхейвън?
Погледът на Дом потъмня.
— Какво има, Ан? Още ли не си сигурна? Още ли вярваш, че съм способен да извърша убийство?
Ан преглътна.
— Не. Не вярвам. — Тя предпазливо срещна погледа му. Убийството на Феърхейвън беше просто някакво ужасно съвпадение. Трябваше да бъде.
Мрачен и видимо ядосан, той рязко й обърна гръб и със сковани движения се заизкачва по стъпалата. Сега още по-ясно си личеше, че куца.
— Дом, имам добри новини за теб — припряно извика Ан след него.
Дом се спря и се обърна. Леденият му поглед я накара да трепне.
— Призори Ръдърфорд дойде в съзнание. Въпреки че не може нито да говори, нито да се движи, успяхме да разменим няколко думи с помощта на знаци и на перо и хартия. Доктор Фандридж идва да го прегледа и каза, че това е огромно подобрение. Но ни предупреди да не храним големи надежди за нещо повече оттук насетне. — Тя направи опит за ведра усмивка. — Все пак той наистина е по-добре и е напълно в съзнание, Дом.
Очите на Дом се проясниха. На устните му за пръв път се появи лека усмивка.
— Това е най-хубавото нещо, което ми се е случило от няколко дни насам. Отивам веднага да го видя.
— Той спи — спря го Ан. — Боя се, че го изтощих. Но има и още нещо.
Той я погледна въпросително.
— Намерихме скрити документи. В тях пише, че Филип не само те е осиновил още когато си навършил една годинка, но и те е направил свой единствен законен наследник.
Дом не каза и дума. Ако изобщо бе изпитал радост или облекчение, то това не си пролича по нищо.
— Дом! Не разбираш ли? По закон ти си наследник на Филип. По закон ти си Сейнт Джордж. Не съм адвокат, но мисля, че ти все пак ще наследиш херцогската титла и имуществото на Ръдърфорд — развълнувано каза тя.
— Ако преди това не ме обесят — горчиво допълни той.
— Не това те тревожи, нали? Има нещо друго — прошепна тя. Дом впери поглед над рамото й. Първоначално Ан реши, че се взира сляпо в стената зад нея, но когато видя, че той продължава да не отмества очи, тя се обърна смутено. И тозчас разбра. Пред нея бе огромният портрет на мъжа, когото доскоро всички бяха смятали за пра-пра-пра-прадядо на Дом — четвъртит херцог Ръдърфорд. Ан си пое дълбоко дъх.
— Имам един въпрос — каза Дом с равен глас. — Щом като не съм Дом Сейнт Джордж, кой, по дяволите, съм тогава?
Беше толкова уморен.
Затворил очи, Ръдърфорд се рееше в някакво полусънно състояние и почти не долавяше нито утринната слънчева светлина която струеше в стаята и сгряваше лицето му, нито свежия ветрец, който полъхваше откъм прозореца, нито веселата песен на птичката, кацнала нейде съвсем близо до перваза. В самата стая царяха пълен покой и тишина.
Той знаеше, че ще умре.
Но не изпитваше страх. Защото знаеше, че смъртта не значи край, че след нея също има живот. Защото тя го очакваше. А той я бе чакал почти цял живот.
Но все още не беше готов да умре. Все още не. По дяволите!
Беше се надвесила над него. Виждаше я съвсем ясно и присъствието й го изпълваше с покой, със смирение, и в същото време с трепетно вълнение. Сияйна, изваяна сякаш от слонова кост кожа, изумително сини очи и гъсти, черни като нощ коси. И нейната топла, лъчезарна усмивка. Да, тя го очакваше сега, в смъртта — нищо че не го бе чакала в живота.