Скандал
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: saint georges #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Скандал». Краткое содержание книги:
Нямаше никакви планове, искаше просто да бъде колкото се може по-далече от Дом, за да обмисли спокойно всичко и да вземе правилното решение относно своя брак и своето бъдеще.
Но не беше спокойна. Измъчваше се от мисълта, че бе напуснала Дом точно сега, когато около него се бяха разразили два огромни скандала — за незаконния му произход и за убийството на Феърхейвън.
Ан не пожела следобедна закуска. Облечена в своя черен костюм за езда, ушит специално за нея така, че да й позволява да язди по мъжки, тя нареди да й оседлаят Блейз. Уили я увери, че червеникавият жребец се намира в отлично състояние.
Ан погали меката му като кадифе муцуна и му даде морков. В очите й имаше сълзи. Може би идването й в Уейвърли Хол беше грешка. Толкова обичаше това имение. Но то бе пълно е хиляди спомени, едновременно сладки и горчиви. Накъдето и да се обърнеше, всичко й напомняше за Дом.
Тя въздъхна дълбоко и се качи на гърба на Блейз с помощта на Уили. По нейна молба бяха сложили нормално, а не странично седло. Искаше да препуска като вихър, да избяга далеч от мъката си, от тревогите си, от решението, което трябваше да вземе.
Блейз изпръхтя нетърпеливо. Ан го пришпори и препусна в лек галоп по чакълената алея.
Щом навлезе в парка, Блейз направи няколко скока и ускори крачка, отправяйки се по една от алеите за езда, които Ан познаваше до болка. Тя се приведе, за да избегне няколко стърчащи клонки. Листата вече бяха започнали да се обагрят в червено и златисто. Лятото се бе изнизало толкова бързо. В гърлото на Ан заседна буца, задави я ридание. Как бе могла да изостави Дом, след като прекрасно знаеше какво е да си самотен и отчаян?
Пред очите й се показаха синкаво-черните води на езерото, сгушено между дърветата. Тя забави ход. На една могила в центъра на малкото островче, разположено в средата на езерото, стърчаха облените в слънце руини на старинната светло-каменна кула. Край прогнилия понтон плаваха лебеди. Гледката накара Ан да се усмихне. Някога, като деца, двамата с Патрик неведнъж бяха идвали тук е лодка, за да изследват древните останки и да си играят сред тях. И след сватбата си с Дом тя бе продължила да посещава това място често. Незнайно защо то я изпълваше с някаква нелепа, глупава надежда.
Трябваше да се изправи очи в очи с истината, със собствените си чувства. Невъзможно бе да ги избягва повече. Все още обичаше Дом. Винаги го бе обичала. Щеше да го обича до сетния си дъх. Но дали имаше смелост още веднъж да се върне при него?
Сърцето й отчаяно крещеше: „Да!“
Предпазливостта й упорито се съпротивляваше срещу това най-дълбоко, най-истинско чувство — любовта.
Блейз извади муцуната си от водата, вдигна глава и изпръхтя. В момента Ан нямаше никакво настроение за случайни срещи.
— Какво, момчето ми? — прошепна тя и го погали по шията. Конят се ослуша напрегнато, сетне извърна глава към алеята и отново изпръхтя.
Ан се огледа наоколо, но не видя нищо, освен гъстите, окъпани в светлина брезови дървета. Ако сред тях имаше някой, трябваше да му изясни, че преминаването през земите на Уейвърли е забранено.
— Там няма никой, момчето ми — каза тя, като се обърна отново към Блейз и стисна по-здраво юздите му. Но конят продължаваше да изглежда разтревожен. Безпокойството й се засили.
— Здравей, Ан — долетя изневиделица гласът на Дом.
В следващия миг той изникна от гората, яхнал черния си жребец. От гърдите на Ан се изтръгна слисано възклицание.
Изражението му бе мрачно.
— Трябва да поговорим, Ан.
Тя с мъка събра сили да проговори.
— Дом, напуснах Лондон преднамерено. Върнах се в Уейвърли Хол, за да подредя мислите си. Дойдох тук, защото исках да бъда сама.
— Знам защо си дошла тук, Ан. — Тонът му беше напълно сериозен. — Дошла си, за да вземеш решение за нашето бъдеще.
Ан трепна.
Дом облиза устни.
— След онова, което стана снощи, не мога да те оставя да си отидеш. Не мога да те оставя да решаваш сама, Ан. — Гледаше я напрегнато, настойчиво. — Не ти позволявам да ме напуснеш, Ан. Няма да го допусна.
Ан знаеше, че трябва да бъде ядосана от тираничното му поведение, но не изпитваше гняв. Напротив, обзе я неистова радост. Но тя побърза да я потисне е типичната си предпазливост, която се бе превърнала в нейна втора природа.
— Ан?
— Не можеш да ме накараш да взема решение насила, Дом. Трябва ми време да помисля. Но… аз се радвам, че си тук. Прав си. Решението относно нашето бъдеще трябва да бъде взето от двама ни, заедно.