Целуната от сянката

— Не — промърмори той. — Гледай. Промяната се случва буквално пред очите ти. Хората ще запомнят този ден като повратен момент.

И беше прав. Пазителите бавно възприемаха идеята. Мисля, че това бе част от веруюто им, което ги бе накарало да станат пазители. Трябваше да се опълчим на стригоите. Това не беше само наша борба — беше и на мороите. Когато майка ми съобщи, че ще се присъединят няколко учители като доброволци — на учениците беше абсолютно забранено да се записват за доброволци, — събранието взе окончателно решение. Пазителите щяха да тръгнат най-отпред срещу стригоите, а мороите и новаците дампири щяха да ги следват.

Бях изпълнена с триумф и едва сдържах възторга си. Дмитрий имаше право. Това бе моментът, в който нашият свят се променяше.

Но трябваше да се изчака още четири часа.

— Ще дойдат още пазители — съобщи ми Дмитрий, когато изразих възмущението си.

— Но през тези четири часа стригоите могат да решат да закусят с отвлечените!

— Нуждаем се от числено превъзходство — обясни ми той. — Трябва да си подсигурим всякакво предимство, което можем да постигнем. Да, стригоите могат да убият един или двама от пленниците, преди да се появим. Повярвай ми, не искам да се случи това. Но ако отидем неподготвени, тогава загубите ни могат да се окажат още по-големи.

Кръвта ми кипеше. Знаех, че имаше право и че нищо не можех да направя. Мразех това. Мразех да съм безпомощна.

— Хайде — подкани ме той с жест към изхода. — Нека се поразходим.

— Къде?

— Няма значение. Просто трябва се успокоиш, иначе няма да си в добра форма за сражението.

— Така ли? Да не би да се боиш, че ще се прояви тъмната ми, откачена страна?

— Не. Боя се да не се прояви нормалната страна на Роуз Хатауей — онази, която не се страхува да се хвърли напред, без да мисли, когато вярва, че нещо е правилно.

Изгледах го намръщено.

— Има ли разлика?

— Да. Втората повече ме плаши.

Едва се сдържах да не го сръгам с лакът. За един кратък миг ми се прииска да затворя очи и да забравя за цялото това кръвопролитие и страдание, което ни заобикаляше. Исках да се сгуша в леглото с него, да се смея и забавлявам, без някой от нас да се тревожи за нещо друго, освен за другия. Ала това беше само фантазия. Докато другото бе действителността.

— Няма ли да имат нужда от теб? — попитах го.

— Не. Повечето от тях в момента просто изчакват пристигането на другите, за да разполагат с достатъчно хора тук при планирането на атаката. Твоята майка отговаря за това.

Проследих погледа му към мястото, където стоеше майка ми. Беше заобиколена от група пазители и с резки, забързани движения сочеше към нещо, което приличаше на комплект от карти. Все още не знаех какво да мисля за нея, но докато я наблюдавах сега, не можех да не се възхитя на отдадеността й на делото. Не бе останала дори следа от мъчителното раздразнение, което обикновено изпитвах към нея.