Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Един час преди тръгването се събрахме отново, за да огледаме плана за последен път. В далечния край на пещерата имаше просторна подземна камера, където най-вероятно се намираха стригоите, за да могат да се измъкнат лесно след падането на нощта. Ние щяхме да атакуваме и двата входа на пещерата. През всеки вход щяха да навлязат по петнайсет пазители, придружавани от трима морои. Десет пазители щяха да останат край всеки вход, за да блокират опитите за бягство на стригоите. Мен ме разпределиха да наблюдавам по-отдалечения вход. Дмитрий и майка ми бяха в групите, определени първи да проникнат вътре. Отчаяно исках да бъда с тях, но знаех, че имах късмет, задето въобще ме вземаха в групата. При спасителни мисии като тази всеки боен пост е от значение.
Нашата малка армия потегли с бърз ход по дългия осем километра маршрут. Очаквахме да стигнем до целта за малко повече от един час, за да ни остане достатъчно време от деня за битката и връщането в кампуса. Не заварихме отвън пазачи на стригоите, така че успяхме да се приближим незабелязано. Обаче, след като нашите хора проникнат вътре, почти със стопроцентова сигурност можеше да се очаква, че стригоите, благодарение на превъзходния си слух, ще ги чуят и ще бъдат готови да ги нападнат.
Докато приближавахме пещерите, почти не разговаряхме. Никой не бе в настроение да говори и повечето разменени фрази бяха само за нещо свързано с похода. Крачех редом с останалите новаци, но от време на време извръщах леко глава към Дмитрий и погледите ни се срещаха. Имах чувството, че помежду ни съществува невидима връзка, толкова силна, че бе истинско чудо, че никой не я забелязваше. Лицето му имаше сериозно и войнствено изражение, но в очите му бе стаена усмивка.
Когато стигнахме до по-близкия вход на пещерата, групата ни се раздели на две. Дмитрий и майка ми влязоха през него, а аз ги изгледах за последно. Чувствата ми в този миг нямаха нищо общо с предишното ми романтично настроение. Всичко в мен се напрегна. Изтръпнах от тревогата, че повече няма да ги видя. Трябваше да си повтарям нееднократно, че те бяха калени бойци — двама от най-добрите пазители тук. Ако някой можеше да се справи, това бяха те. По-скоро аз бях тази, която много трябваше да внимава, и докато изминавахме дългия обходен маршрут до далечния край на пещерата, — около осемстотин метра — изтласках емоциите си назад, в най-затънтеното кътче на мозъка си. Трябваше да останат там, докато акцията не приключи. Предстоеше битка и не можех да позволя на чувствата да ме разсейват.
Щом наближихме нашия вход, зърнах с крайчеца на окото си някакво сребристо проблясване. Досега успявах да държа настрани различните призрачни силуети, които се рееха отвъд защитните пръстени, но точно този исках да видя. Взрях се по-внимателно и видях Мейсън. Той стоеше там, мълчалив и блед, отново с обичайното си тъжно изражение. Но този път ми се стори по-блед от обикновено. Докато нашата група отминаваше, той вдигна едната си ръка, но не разбрах дати бе за сбогуване, или просто ни благославяше.
Групата ни се разцепи, щом стигнахме до входа на пещерата. Албърта и Стан щяха да водят основните ни сили. На входа се спряха, за да изчакат точния момент, съгласуван с другата група. Сред придружаващите ги морои беше и госпожа Кармак, нашата учителка по магии. Изглеждаше нервна, но изпълнена с решителност.
Дългоочакваният момент настъпи и възрастните пазители изчезнаха навътре. Ние останалите се скупчихме край входа, подредени във верига за отбрана. От небето надвиснаха сиви облаци. Слънцето скоро щеше да залезе, но все още разполагахме с малко време от деня.
— Ще бъде лесно — прошепна ми Мередит, едно от другите три момичета от горните класове. Ала говореше неуверено. Според мен повече на себе си, отколкото на мен. — Ще ги попилеят, преди да се усетят. И няма да се наложи да правим нищо.
Надявах се да се окаже права. Бях готова за битка, но ако не се стигнеше до моята намеса, това щеше да означава, че всичко е преминало по план.
Зачакахме. Нямаше какво друго да се прави. Всяка минута ми се струваше като вечност. И тогава ги чух — шумовете от схватките. Приглушени викове и охкания. Последваха няколко крясъка. Всички се напрегнахме. Телата ни приличаха на изпънати пружини, които всеки миг ще се скъсат. Нашият водач беше Емил, заел бойна позиция най-близо до входа, стиснал сребърния кол в ръка. Челото му блестеше от потта, докато се взираше в мрака, готов да посрещне приближаващ се стригои.