Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Но Мейсън не е тук. Ти каза, че не може да прониква през защитните пръстени. Как тогава ще ни помогне? — попита ме той.
И това бях обмислила.
— Изведи ме извън портите.
След кратък разговор с Албърта за „проучване на нещо“, Дмитрий ме изведе навън от сградата и ние поехме по дългия път до входа на Академията. По пътя нито един от двама ни не проговори. Дори и в разгара на тези драматични събития аз не преставах да си мисля за хижата. За прегръдките и целувките му. По някакъв необясним начин това ми помагаше да преодолея целия този ужас. Имах чувството, че същото става и с него.
Входът на Академията представляваше стражева кула, от двете страни на която се извиваше дълга желязна ограда, издигната точно над защитните пръстени. От входа започваше тесен път с дължина около трийсетина километра към магистралата. Този портал почти винаги беше затворен. За пазителите бе издигната малка барака и те денонощно следяха района.
Изненадаха се от нашето искане, но Дмитрий ги увери, че ще излезем извън оградата само за малко. Пазителите плъзнаха тежката метална врата, но само колкото да се промъкнем един по един. Дмитрий и аз излязохме отвън. Главоболието ме връхлетя почти веднага и започнах да виждам лица и фигури. Също както на летището. Когато се озовавах извън защитните пръстени, можех да виждам всякакви духове. Но сега разбирах какво се случваше и вече не се плашех. Само трябваше да се контролирам.
— Махнете се — казах на сивеещите, застрашително надигащи се около мен силуети. — Нямам време за вас. Махайте се. — Вложих колкото можах повече убедителност в интонацията си и за мое удивление призраците избледняха. В ушите ми продължаваше да се долавя само леко жужене, напомнящо, че още са тук. Знаех, че ако дори само за миг занемаря бдителността си, те отново ще ме връхлетят. Дмитрий ме изгледа загрижено.
— Добре ли си?
Кимнах и се озърнах. Единственият призрак, който исках да видя, не се появяваше.
— Мейсън — извиках. — Нуждая се от теб. — Нищо. Започнах да съжалявам, че преди малко толкова безцеремонно разгоних другите призраци. — Мейсън. Моля те. Покажи се.
Не виждах нищо, освен лъкатушещия пред мен път, чезнещ сред скованите от зимата хълмове. Дмитрий ми хвърли същия поглед, както през миналата нощ — този, който подсказваше, че е дълбоко загрижен за душевното ми здраве. И наистина в този миг и аз бях разтревожена. Предупреждението на Мейсън от миналата нощ за мен бе окончателното потвърждение, че той бе реален. Обаче сега…
След минута силуетът му изникна пред мен. Само дето ми се стори по-блед от преди. За пръв път, откакто започна всичко това, бях щастлива, че го виждам. Той, разбира се, пак изглеждаше тъжен. Все същата мрачна картина.
— Най-после. Накара ме да изглеждам като побъркана. — А той просто ме гледаше и аз моментално съжалих за нелепата си шега. — Извинявай. Отново се нуждая от помощта ти. Трябва да ги намерим. Трябва да спасим Еди.
Той кимна.
— Можеш ли да ми покажеш къде са те?
Той кимна отново и се обърна, за да посочи в посоката почти направо пред мен.
— Дошли са от задната страна на кампуса?
Още веднъж ми кимна и аз разбрах какво означава жестът му. Знаех как стригоите бяха проникнали, но точно сега нямах време да се задълбавам в тези подробности. Обърнах се към Дмитрий.
— Ще ни трябва карта.
Той отиде до входа на Академията и размени няколко думи с един от дежурните пазители. След малко се върна с карта и я разгъна пред мен. На нея се виждаше разположението на кампуса, както и пътищата и теренът в околността. Взех я от него и я издигнах пред Мейсън, като се опитах да я задържа изпъната въпреки пронизващия вятър.
Единственият път, водещ извън Академията, се простираше право пред нас. Останалата част от кампуса беше заобиколена от гори и стръмни скали. Посочих към една местност край задната част на кампуса.